Смарагдово море

От новината ни се зави свят, а самообладанието ни се разпадна в шепот и предположения. Два месеца по-рано! Това означаваше заминаване след съвсем малко повече от месец. Адория, за която винаги се говореше като за някаква далечна приказна страна, внезапно се оказа съвсем наблизо.

След като утихнахме, Джаспър продължи:

— Знам, че тази промяна в плановете е неочаквана. Но всъщност фактът, че се чувстваме уверени да ви отведем в Адория по-рано, е отражение на забележителния ви напредък. Само след два месеца ще бъдете в цял нов свят — обожавани и жадувани като скъпоценните камъни, каквито сте.

Сърцето ми заблъска силно, докато той навлизаше в подробности и обясняваше как, освен това ще положим по-рано изпитите си — в рамките на следващите няколко седмици. Другите ахнаха, но аз знаех, че мога да се справя. Това щеше да означава няколко безсънни нощи и трескави дни, но нещата щяха да стоят така без значение кога се явявахме на изпитите.

Осени ме внезапно и вълнуващо осъзнаване. Отиването в Адория по-рано означаваше, че ще пристигна преди Мери. В това време можех да си осигуря съпруг и да подготвя домакинство. Просто така по-ранната ми неувереност се изпари. Пламенността и съсредоточеността ми се подновиха. Щях да се представя блестящо на тези изпити и да мога да избирам от изтъкнати кандидати в Адория.

И всичко щеше да е съвършено, когато дъщеря ми пристигнеше.

Глава 2

В квартала, където живеех преди, имаше хора, които смятаха — и ми бяха казвали — че Мери е грешка. А аз бях удостоила тези хора с няколко побрани думи. Грешката не беше Мери. Грешката беше това, че се бях подвела по лъжите и манипулациите на баща й.

Заради работата на майка ми като перачка се беше налагало да ходя в безброй домове на хора от висшата класа, за да доставям и вземам пране, и бях непрестанно изпълнена с благоговение пред разточителството и блясъка — особено в сравнение с нашата скромна къща в пренаселен квартал. Не се срамувах от семейството си или онова, което имахме, но много се смущавах от начина, по който „по-добрите“ от нас ни гледаха отвисоко — ако приемем, че изобщо забелязваха хора като нас. За някои от тях можехме със същия успех да сме лампи или мебели. А това болеше.

Но Харолд Томас Барнет III ме бе забелязал. Хари говореше с мен като с равна, изпълнен с желание да узнае какви са интересите и мечтите ми. Споделяше и своите, а аз оставах да поговоря с него, след като доставех прането, заслепена от дружелюбния и изтънчен характер, който демонстрираше. Позволяваше ми да разглеждам богатата домашна библиотека на семейството му и да заемам книги на теми, за които бях чувала, но никога не си бях и мечтала да изуча: астрономия, философия, география и още. Оттам започна направо да ми прави подаръци — обикновени дреболии за него, осъзнах по-късно, но луксозни предмети по моите стандарти.

Когато мама откри тези подаръци и научи какво става, вече не ми позволяваше да доставям пране на него или на когото и да е близо до неговия квартал. Усилията й обаче дойдоха малко прекалено късно. Бях стигнала твърде далече, твърде влюбена в него и в представата да съм влюбена. Срещахме се тайно, а когато бяхме разделени, той беше всичко, за което мислех.

Осъзнавам, че отвъд привлекателната външност и умелите думи на Хари налице беше самата тръпка от това да имам нещо, което е мое. В едно съществувание, където намирането на храна и пари за наема никога не бяха сигурни, почти всяко решение, което взимах, трябваше да бъде подчинено на бъдещето на семейството ми. И следователно беше прекрасно да захвърля всичко това настрана и да направя нещо, защото го исках. Повярвах на Хари, когато започна да говори за женитба. Отдавахме се на мечти и планове за сватбата си и за бъдещия си дом и как близките ми можеха най-сетне да имат удобствата, които заслужаваха. Рядко обаче обсъждахме кога ще се оженим. Винаги беше по-късно. По-късно, защото на него му трябваше още време. Време да убеди баща си, време да „изясни нещата“.

Бях едва на шестнайсет в деня, когато разбрах, че съм бременна. А това бе също и денят, в който той спря да говори за брак. Всъщност изобщо спря да говори с мен.

Беше ми отнело известно време да разбера какво се бе случило — да приема, че беше приключил с мен, че бях напълно и окончателно отхвърлена. След месеци на опити да се свържа с него, най-сетне се признах за победена — но тогава се заклех, че това ще е последният път, в който ще го направя.