Смарагдово море

И именно затова, когато Джаспър Торн ми бе предложил място в Бляскавия двор, бях сграбчила шанса и бях разработила план. Вътрешната информация от Флорънс и от една бивша клиентка на пералнята, Есме Хартфорд, ми беше дала предварителни познания за подходящите неженени мъже от Кейп Триумф, които нямаше да имат нищо против съпруга, която е била омъжена преди. Бях измислила история, с която да обясня съществуването на Мери, за това как съм избягала и съм се омъжила тайно като по-млада, а после съм изгубила трагично съпруга си. Щом се омъжех, щях да разкажа на съпруга си тази история. Щеше да е шокиращо, но ако направех правилния избор, той щеше да е някой, чиято заслепяваща любов към мен щеше да приеме това. Следователно трябваше ми съпруг, който е богат, няма нищо против да се ожени за вдовица и е дълбоко влюбен в мен. Сигурна бях, че този мъж съществува там някъде, но за да го намеря, трябваше да се уверя, че имам на разположение всички варианти. Трябваше да срещна и да спечеля сърцата на толкова кандидати, колкото успеех, което означаваше, че не мога да бъда друга, освен съвършена.

Това убеждение ме тласкаше, докато се явявах на продължаващите една седмица изпити в Бляскавия двор. Учех по-дълго и по-усърдно от всеки друг. Спях по-малко и ядях по-малко от всеки друг. Единствените почивки, които си позволявах, бяха, за да пиша писма. Семейството ми щеше да има нужда от огромна партида, преди да отплавам.

Когато дойде последният ни изпит, много от другите момичета бяха със замъглени погледи. Не и аз. Влязох на изпита готова и нетърпелива. Беше част от обучението ни по етикет и изискваше да подредим подобаващо масата за официална вечеря, като в подредбата влизаха дванайсет части. Около мен други момичета стояха до масите си, малко стреснати от изобилието от чаши и прибори за хранене. Но аз се залових веднага за работа.

Една чаша за вода, друга за шампанско. Една чаша за червено вино, друга за бяло. Последна и най-малка от всички — чашка за ликьор. Подредих грижливо всички чаши, бавно оформяйки изящна дъга около горната дясна страна на чинията. Ръката ми трепереше, но от нетърпение, а не от безпокойство. В края на краищата за какво имах да се безпокоя? Можех да направя това със затворени очи и ако залозите не бяха толкова високи, можеше да се изкуша да опитам.

Салатен нож, нож за месо, нож за риба, нож за масло, нож за морски дарове. Защо трябваше да има отделен нож за риба и за морски дарове? Нямах представа, но ако нашите наставници казваха, че така трябва да бъде, значи така щях да го направя. Полираната сребърна повърхност улавяше светлината на полилеите и за един кратък, нереален миг си спомних очуканите дървени прибори, които бяхме използвали у дома. Целият ни комплект съдържаше по-малко части, отколкото проблясващите прибори, подредени пред мен. Но не задълго, помислих си. За семейството ми нащърбените лъжици скоро ще се превърнат в част от миналото.

Въпреки увереността си на два пъти проверих работата си, когато свърших. После я проверих за трети път. Истинско съвършенство. С най-хубавия си почерк написах Тамзин Райт на картичката до чинията, а после излязох от изпита, без дори да хвърля бегъл поглед назад.

Мисля, че не дишах, докато стигнах до стаята си на горния етаж на имението. Отпуснах ръка върху дръжката на бравата и затворих очи за един кратък миг, наслаждавайки се на успеха си. Бях се справила. Пристъпих вътре: опияняващата ми радост рязко се превърна в изненада, когато видях Аделейд, просната на леглото си.

— Какво правиш тук? — попитах, докато затварях вратата. — Не отиде ли на изпита за подреждане на маса?

— Разбира се. Отидох там. Направих го. Готово. — Тя разпери ръце над главата си и ми се ухили. — Чувството е хубаво, нали?

Толкова се бях съсредоточила върху собственото си представяне, че всъщност не бях забелязала кой друг е все още там. Повечето от другите, готова бях да се обзаложа. Въпреки всичкото допълнително проверяване бях една от най-бързите. Но очевидно не най-бързата.

— Колко време ти отне?

Аделейд се надигна до седнало положение и разтърси гривата си от златистокафяви къдрици.

— Не знам. Няколко минути. Не беше толкова трудно. Просто се надявам да успееш да поспиш сега. Цяло чудо е, че не се поболя от всичките тези часове учене.

В мига щом го спомена, се прозинах:

— Просто означава, че мога да спя, докато излязат резултатите. Не знам как ще дочакам да разбера как съм се справила.

— Всички знаем как си се справила. Това, което не знам, е откъде вземаш тази сила. Изцедена съм, а свърших само наполовина толкова работа, колкото ти.

— Наполовина? Доста великодушно казано.

Извадих лист хартия от бюрото си и се облегнах на горната табла на леглото си. Откъде вземах сила? Точно оттук. Скъпа Мери, започнах. Точно в този момент в мен напираха толкова много мисли и чувства, че трябваше да спра за миг, за да се овладея, преди да продължа.