Смарагдово море

— Радвам се, че една от нас е сигурна. — Татко и другите се връщаха и видът им накара цялата емоция да се надигне в мен. — В някои дни, мамо, просто толкова се тревожа…

— Недей — каза тя с нежен, но твърд тон. — Помни какво си обеща: никакво поражение. Никога повече.

Единствено завръщането на другите ме възпря да не се задавя отново от сълзи. Джонатан и Оливия ме прегърнаха, а Мери се покатери обратно в ръцете ми. По лицето й се виждаха петна от розова глазура.

— Какво е това? — Изтрих малко от нея. — Мислех, че само ще си вземете нещо за обратния път до града.

Мери се ухили и се видя трапчинката й:

— Обаче имаше толкова много.

— О, добре, предполагам, че в такъв случай всичко е наред. — Целунах я по челото. — Бъди добро момиче. И вие, останалите, също бъдете послушни. Никакво пропускане на училище, Ливи.

Оливия направи физиономия:

— Правя го само в дните, когато на мама й трябва допълнителна помощ.

— Няма да ти се налага да го правиш още дълго. След година ще ходиш в най-доброто училище в Адория. И ще имаш частен учител по рисуване. — Прокарах ръка по косата на Мери, докато си облизваше пръстите. — А теб, любов моя, ще те видя дори по-скоро. Толкова си търпелива. Може ли да се справиш само още мъничко?

На нейната възраст времето беше сложно понятие. Шест минути, шест месеца и шест години се сливаха в едно. Личицето й отново започна да потъмнява, но после тя кимна храбро.

— Стига да изпращаш още писма. И да обещаеш да не заминаваш повече.

Отново започнах да треперя.

— Не. Няма да се разделим никога повече, кълна се.

Виждайки, че решимостта ми се разколебава, мама докосна бузата ми:

— Имах съмнения за този Бляскав двор, но сега знам, че постъпи правилно. Да те видя така, такава благоприлична млада дама… — Тя прочисти гърло. — Е… Ясно е, че точно за това си създадена. Това и нещо повече.

— Всички сме създадени за нещо повече. И всички ще го имаме — казах й ожесточено. Разнесе се ново повикване, подканващо гостите да приключват със сбогуванията. — По-добре да отида да ви донеса последните писма. Имам цял пакет, който не съм изпратила. Но ги разпределете, за да имате по нещо ново за четене всеки ден.

Подадох Мери на татко, а после донесох писмата от стаята си. Погледнах се набързо в огледалото на излизане и бях доволна да видя колко спокойна изглеждах. Никаква следа от скръбта ми, никакъв признак, че рухвам вътрешно.

Но в мига щом си отидоха — след още много, много прегръдки и целувки — вече не можех да поддържам фасадата. Семейството ми излезе през външната врата, а аз забързах обратно към горния етаж, без да ме е грижа, че трябваше да се провирам през някои от другите забавили се гости. Нахълтах в стаята си и отидох до леглото си, заравяйки лице в ръцете си. Две минути по-късно Аделейд се вмъкна вътре. Бързо изтрих лице в ръкава си.

— Добре съм — казах й, когато седна до мен.

— Няма нищо лошо да ти е мъчно за вкъщи. Не е нужно да се срамуваш, задето ти липсват.

— Не се срамувам… но не мога да допусна те — другите — да ме видят така. Не мога да показвам слабост.

Сините й очи преливаха от състрадание:

— Да обичаш семейството си, не е слабост.

Помислих си отново как тя нямаше никакви близки — е, освен онази неочаквана леля. Бях повече от късметлийка. А сега трябваше да чакам Мери само шест месеца! Опитах се да си кажа това, докато Аделейд продължаваше опитите си да ме утеши, но болката все още беше твърде прясна, за да си отиде. В един момент избълвах:

— Само ако знаеше какво съм заложила на карта…

— Тогава ми разкажи — каза Аделейд настойчиво. — Разкажи ми и може би мога да ти помогна.

Думите й породиха нова болка в мен.

— Не. Ако знаеше, никога не би гледала на мен по същия начин.

— Ти си ми приятелка. Нищо няма да промени чувствата ми към теб.

Изкушението беше трудно за преодоляване. Исках да разкажа и на нея, и на Мира, да дам отдушник на цялата потисната емоция, която ме измъчваше през тези дълги месеци. И исках да разчистя пространството между нас. Не лъжех приятелките си, но не им казвах и цялата истина. Но не можех. Тайната, която носех, беше твърде могъща, твърде опасна. Изпускането само на намек за тайната ми, дори случайно, можеше да провали всичко в Адория.

— Не мога — казах на Аделейд. — Не мога да рискувам.

Тя кимна с кротка усмивка.

— Добре. Не е нужно да ми казваш нищо, което не искаш. Но винаги съм тук. Знаеш, че съм.

— Знам.

Вратата внезапно се разтвори и Мира се втурна вътре.

— Всички си отидоха — семействата. Джаспър ни вика да се съберем обратно в балната зала.

Подскочих. По-ранните ми подозрения се върнаха и — засега — оставих настрана емоциите си. Трябваше да съм нащрек. Трябваше да бъда готова.

— Знаех си — казах им. — Знаех си, че нещо става.

И бях права. Когато цялото домакинство се събра долу, Джаспър направи съобщение, което преобърна света на всички ни.

— Надявам се, че всички се вълнувате за Адория, защото отиваме там — два месеца по-рано от планираното.