Смарагдово море

— Не мисли повече за това. Днес имаш по-хубави неща, върху които да се съсредоточиш.

Мери, облегнала глава на гърдите ми, каза:

— Всички те обичаме и тъгуваме за теб толкова много. Но аз те обичам и тъгувам за теб най-много. — Трогателността на думите й беше подчертана с предизвикателство, когато хвърли поглед към останалите от семейството ни, сякаш се опитваше да ги накара да я опровергаят.

Прегърнах я по-здраво:

— Вярвам го, сладка моя. Вярвам го.

И въпреки това, колкото и да се наслаждавах на всеки миг, през който бях с нея и другите, постоянно осъзнавах, че това ще трябва да свърши. В някакъв момент те щяха да ми бъдат отнети отново. Смеех се, усмихвах се и се взирах в любимите им лица, докато ужасът ми постоянно нарастваше. Под лъжичката ми се надигна гадене; ръцете ми се потяха, докато прегръщах Мери. Когато Джаспър най-сетне обяви край на събирането, имах чувството, че ще повърна.

Мери забеляза признаците за потегляне — как хората събираха нещата си и се прегръщаха. Обърна се към мен, обзета от паника:

— Не искам да си тръгвам. Искам да остана с теб.

— Иска ми се да можеше, любов моя. — Гласът ми изневери. — Нямаш представа колко много ми се иска да можеше.

— Тогава може ли да се върнеш с нас?

— Не. Трябва да остана тук още малко и да завърша учението си. Но ще продължавам да пиша всеки ден. По два пъти на ден, ако мога. А не след дълго ще видя всички ви отново в Адория и ще заживеем в хубава къща — по-хубава от тази — с всички неща, които би могла да поискаш.

Устната на Мери потрепери леко.

— Защо не можем просто да живеем в тази?

— Ливи, Джон — обади се мама високо, — още не са прибрали всичката храна. Защо не заведете Мери дотам и не изберете малко сладки неща за обратния път? Ще имате много време да се сбогувате.

Мери още изглеждаше неспокойна, но позволи на Оливия да я вземе от мен. Татко хвърли поглед между тях и мама и след миг обмисляне също тръгна към храната.

— В името на Шестте ангела, дете — каза мама. — Изглеждаш готова да припаднеш. Ела да седнеш.

Поклатих енергично глава и се вкопчих в ръката й.

— Не мога да го направя. Не мога отново да бъда далече от нея.

— Да, можеш. — Погледът на мама беше спокоен и ясен, когато ме потупа по ръката. — Вече стигна дотук. Не можеш да се върнеш след всичко, което направи.

— Искам да си тръгна. Отивам си у дома с вас. Още сега.

— Тамзи…

— Мамо, как мога да направя това? — изсъсках, опитвайки се да скрия истерията си от другите. — Отсъствам вече осем месеца. Осем месеца, почти девет! И като нищо може да мине още една година, докато успеете да доплавате. Това е на практика половината й живот!

— Ти си с нас през цялото време. Тя говори постоянно за теб и четем писмата ти всеки ден. Препрочитаме ги. Тихо — добави, като ме видя, че се готвя да възразя. Гласът й се снижи почти до шепот. — И слушай. Смятах да ти пиша, но е най-добре да узнаеш сега. Няма да е година. Ще бъдат шест месеца.

— К-какво?

— Нали помниш, че семейство Уилсън планираха да дойдат в Адория?

Намръщих се, несигурна как съседите ни се вписваха в моето съкрушение.

— Да…

— Е, Мери тръгва с тях. Тази есен пристъпите й на кашлица бяха леки, затова не се налагаше да купуваме толкова много лекарство. Това ни позволи да заделим прилично количество злато, достатъчно, за да й купим билет! Ще бъде в Кейп Триумф със семейство Уилсън след шест месеца.

Спрях да треперя:

— Сериозно ли говориш? Това е времето, когато ще пристигна аз!

— Да. Знам, че още няма да си уредила нещата, но съм сигурна, че няма да отнеме дълго време — не и за теб. Семейство Уилсън имат златна жила на юг, която ще разработват, но ще останат в Кейп Триумф няколко седмици, за да се грижат за Мери.

В мен започна да се надига нова, едва зараждаща се надежда, но твърде много други страхове я потискаха.

— Но парите? Ако има нужда от лекарството…

— Има много. Извадихме късмет. Знаеш, че не бих направила нищо прибързано, и знаеш, че семейство Уилсън са ни като кръвни роднини. Ще се грижат добре за нея.

Загледах се към останалите от семейството си край масата с храната.

— И все пак това са си шест месеца.

— Шест месеца е по-малко от година. За цената на — колко — по-малко от година и половина ти се постара всичките години от живота й да бъдат обезпечени. И от твоя също.

— И вашия — казах със слаб глас. — Ще изпратя да доведат и вас.

Мама избърса блесналите си от сълзи очи.

— Знам, че ще го направиш, Тамзи. Просто издръж още малко. Никога в живота си не си се предавала и знам, че няма да го направиш и сега, момичето ми. Разбра ли каквото трябваше да узнаеш?

С огромно усилие се опитах да премина към деловите въпроси.

— Да. Тук имаше едно момиче — Флорънс, — която е доста близка с висшето общество на Кейп Триумф. Тя ми разказа всичко за мъжете, които е можело да се намерят, когато била там, и това съвпадна с казаното от Есме. Наизустих всичко за тях — и има няколко, които са доста свободомислещи.

— Хубаво. Ще ги омаеш всичките за нула време, сигурна съм.