Смарагдово море

Няколко от бъбрещите ми съквартирантки замлъкнаха. Мистрес Мастърсън, която явно не схващаше колко катастрофално беше това развитие на нещата, ме погледна изключително спокойно:

— Да. Всички постигнахте равен резултат — беше много впечатляващо. Всъщност въпросът се сведе до естетиката. Уинифред, първото момиче, ще изглежда толкова прелестно в цветовете на диаманта. Рубинът е следващият най-ценен камък, а с твоята коса той очевидно не би ти подхождал. Така че трета, като сапфир, ни се стори като…

— Сапфир? Сапфир? Всички знаят, че зеленото е цветът, който ми подхожда най-много. Смарагдът не е ли по-рядък от сапфира?

Ако не можех да получа честта да съм на най-важното място в Бляскавия двор, тогава поне трябваше да извлека някаква полза.

Шивачката, която беше придружила Джаспър, госпожица Гарисън ми се усмихна ведро:

— Зеленият ми плат още не е пристигнал. Вероятно ще се появи едва една седмица преди да отплавате.

— А категориите са приблизителни — добави мистрес Мастърсън. Ясно ми беше, че според нея проявявам дребнавост, но тя не можеше да разбере колко много исках — нуждаех се от него — всяко преимущество, до което успеех да се добера, за да подсигуря успеха си в Адория. — Стремим се по-скоро към определен диапазон от скъпоценни камъни. Сметнахме за най-добре просто да изберем сапфира, за да може тя да се заеме с изготвянето на гардероба ти. В противен случай ще работи в последната минута.

— Е, може би може просто да шие малко по-бързо, по дяволите. — Думите се изплъзнаха, преди да успея да ги спра.

Мистрес Мастърсън побеля като платно:

— Тамзин! Държиш се неподобаващо. Ще приемеш сапфира и ще си благодарна, че си сред трите най-добри. И ще внимаваш какъв език държиш.

Укорът й ме върна рязко към важните неща. Сега не беше моментът да давам воля на емоциите си. Преглъщайки гнева си, аз си поех дълбоко дъх и се надявах, че изглеждам, сякаш се разкайвам.

— Да, мистрес Мастърсън. Моля за извинение. Но мога да се явя отново на изпитите, на които съм се представила зле, нали?

Това не беше вариант, който някога бях очаквала да ми потрябва. Бях толкова уверена, че ще спечеля първото място. И да, технически бях — що се отнасяше до резултатите. Но когато отплавахме за Адория, когато Джаспър ни издокараше и ни излагаше на показ пред заможните ергени на Кейп Триумф, исках Тамзин Райт да е първото име, което всички виждаха в списъка ни. Не третото. Исках хората да се питат коя съм, да правят всичко по силите си, за да се срещнат с момичето, което предвождаше групата. Да открият момичето, което беше най-доброто. Това трябваше да стане, защото имах нужда да намеря мъжа, който беше най-добър. Предвид произхода ни от бедни, едва свързващи двата края семейства повечето от другите момичета биха се задоволили с всеки съпруг, който можеше да ги издигне до по-високо положение в обществото. Едно издигане до по-висока класа обаче не ме задоволяваше. Трябваше да имам възможност да избирам сред кандидатите и да хвана мъж, който можеше и щеше да направи всичко за мен — и можеше да приеме от мен каквото и да е.

Гневът на мистрес Мастърсън се превърна в изненада.

— Да, разбира се. Всяко момиче може. Макар че — ще бъда честна — при оценка от деветдесет и девет процента няма кой знае какво друго за постигане.

Повдигнах брадичка:

— Съвършенство.

Тя ми даде благословията си, но докато резултатите или мястото ми в класацията не се променяха, щях да бъда сапфир. Една от помощничките на госпожица Гарисън започна да ми взима мерки и да оглежда топове луксозни сини платове. Всичките бяха толкова красиви, толкова далеч надминаващи простите памучни рокли, които носех само преди година. Половината клиенти, които даваха пране на майка ми, нямаха такова изящно облекло. Почти се почувствах смутена от избухването си, а по погледите на много от съквартирантките си се досещах, че според тях се държа нелепо.

— Тамзин, знаеш, че това синьо е зашеметяващо, нали?

Джаспър дойде бавно до мен, докато помощничката намяташе небесносиня коприна на рамото ми. Носеше спретнат сив костюм, съчетан с тъмносиня жакардова жилетка. Ансамбълът беше изискан и стилен, но не беше на границата с крещящото и яркото, какъвто понякога беше случаят с избора на дрехи от страна на сина му. От вниманието на Джаспър ми докривя още повече, но го прикрих с надменен тон:

— Да, разбира се, господин Торн. И знаете, че съм признателна и готова на драго сърце да нося такива ослепителни рокли. Но когато ме взехте, казахте, че притежавам искра, каквато почти никога не виждате по тези места. „Имам нужда от умни момичета. Упорити момичета. Момичета, които разбират какво трябва да се направи, за да изпълнят крайната си цел, и които ще се борят за най-добрата сделка.“ Това бяха точните ви думи, сър.

Джаспър се засмя: