Смарагдово море

На два пъти без малко не се отклоних от пътя и го осъзнавах едва когато пред мен изведнъж се появяваше дърво. Заради вятъра и лошата видимост беше трудно дори да се движа в права линия надолу по пътя. Сигурно бях подминала къщата на Коул. Трябваше да се върна. Студът започна да сковава както тялото, така и ума ми. Обзе ме силен порив просто да поседна, докато обмисля нещата. Бях толкова уморена. Една малка почивка щеше да ми помогне да взема решение…

Не, Тамзин! Ако се предадеш сега, никога няма да стигнеш до Кейп Триумф. Нима ще изоставиш Мери заради малко сняг? Мисълта рязко ме накара да се съвзема, когато коленете ми започнаха да се подгъват. Не бях победена. Не още.

Изпълнена с решимост, се обърнах обратно към пътя, по който бях дошла. Бях направила само няколко стъпки, когато едва доловимо различих странен звук отвъд вятъра. Надникнах и се опитах да разбера откъде идва. Сега халюцинации ли имах? Не, звукът беше истински. Беше металически и рязък, усилваше се и приближаваше.

Звънчета.

Глава 11

Тъмен, неясен силует проби бялата мъгла, материализирайки се в шейна, теглена от два сиви коня. Тя спря до мен, а когато кочияшът се наведе и протегна ръка, разпознах червения шал, който покриваше по-голямата част от лицето му. Яго изчака, докато се настаних на седалката до него, а после ми даде тежко вълнено одеяло, достатъчно голямо да застеле легло. Увих се в него като пашкул и се прегърбих.

Той отдръпна шала от устата си само колкото да изкрещи: „Добре ли си?“. Кимнах. Той тръсна поводите и даде знак на конете да обърнат, но не стигнахме много далече, преди да им нареди да направят рязък, остър завой надясно. Пъплехме едва-едва надолу по пътя заради времето и имах усещането, че Яго търси нещо. Нямаше много за гледане обаче. Вече дори не можех да съм сигурна къде са дърветата.

На два пъти той спря и обиколи пеш, като държеше въже, вързано за шейната. Гледах и чаках, неспособна да говоря във вятъра и снега. Когато се върна от трета обиколка до долу, той смени посоката и насочи конете наляво. Почувствах терена под нас да се променя. Шейната още се плъзгаше с лекота по дебелия слой сняг, но онова, което се намираше под нея, каквото и да бе то, не беше така равно като пътя. Минути по-късно се покачаха сенчестите очертания на постройки. Присмивайки леко очи, разпознах къщата и хамбара на Коул.

Яго ни доближи до предната част на къщата, колкото можа, и ми помогна да сляза. Проследи ме как зачитам към вратата, а после подкара шейната към хамбара и скоро изчезна от поглед.

Вятърът изтръгна вратата от мен, докато я отварях, и запрати снежна вихрушка вътре. За да я затворя отново, трябваше да се облегна на нея с цялата си тежест. Щом бурята отново бе затворена навън, се облегнах назад и закрих очи задъхана, почти неспособна да повярвам, че съм тук. С бариера между мен и природните стихии светът внезапно ми се стори невъзможно неподвижен и тих — и топъл: не че нещо от тази топлина вече влизаше в мен. Краката ми трепереха, а ледени кристали покриваха голяма част от лицето ми.

— Тамзин!

Разтрих очи и видях Уинифред и Гидиън да се втурват във фоайето. Дръпваха ме в главната всекидневна и донесоха един стол до огнището, докато Дайна рязко нареждаше на другите да донесат гореща вода и още одеяла. За щастие, цялото домакинство беше тук. Трябваха ми няколко опита, преди да успея да заговоря, а дори тогава вцепенените ми устни и език ме препъваха.

— Я-я-яго е от-отвън — казах.

Самюъл се приведе по-близо:

— Яго?

— Джейкъб Робинсън ли? — попита Гидиън.

Успях да кимна едва доловимо и отпих от чая, който Ванеса ми подаде.

— Намери ме на пътя. Мисля, че е в х-хамбара. Надявам се да е.

— Със сигурност дори той не е чак такъв глупак, че да опита да се върне в тази виелица — каза Самюъл, като си размени неспокоен поглед с Гидиън.

Блъскане по вратата даде търсения отговор и Гидиън забърза да помогне на Яго да влезе вътре. Обточена с вълна шапка с наушници беше заменила шапката с широка периферия, която бях видяла по-рано, а рунтав кожух покриваше палтото му от гладка кожа. Един пласт сняг беше покрил в бяло всичко, с изключение на онзи дързък червен шал. Той го дръпна от лицето си, за да приеме чаша чай.

— Благодаря. Вкарах впряга си в обора ви — надявам се, че не е проблем.

— Разбира се — отвърна Самюъл.

— Толкова се разтревожихме, Тамзин — каза Дамарис, като кършеше ръце. Другите момичета кимаха неспокойно.

— Почти мислех да изляза да те търся — добави Гидиън. — Но бурята връхлетя твърде бързо. Самюъл не мислеше, че мога да стигна до града навреме… и не знаехме къде си.

Дайна стоеше в края на стаята с ръце, скръстени на гърдите.

— Нямаше да попаднеш в нея, ако се беше прибрала по-рано. Защо закъсня?

— Хайде сега, Дайна — обади се Гидиън с леко смръщено чело. — Мисля, че можем да се въздържим от всякакви укори предвид обстоятелствата.

При кроткия упрек Дайна стисна устни в права линия, но не каза нищо повече.