Смарагдово море

— Не ви критикувам — каза Яго приятелски. — Просто излагам фактите. Един от нас трябва да се старае много повече, за да спечели вниманието на младите дами. Само да ви дадат меч и чифт криле, и ще бъдете въплътеният Кириел. Аз? Случва се да ме нарекат „сладък“, но никога „зашеметяващ“.

Самюъл застина насред хапката, неспособен да повярва какво се разиграваше на трапезата му. Междувременно Гидиън се изчервяваше толкова силно, че даже ушите му бяха розови. Дайна скочи в негова защита:

— Добрият характер на Гидиън е това, което му печели внимание.

— Мога да повярвам на това. Той е един от най-чудесните хора, които съм срещал някога. — Яго звучеше искрено. — Но вие вероятно сте разбрали отрано това, госпожице Коул.

— О, да — каза тя, мислейки, че е постигнала победа. — Разбрах колко е чудесен в мига щом го видях.

— В мига, щом го видяхте, а? Ммм-хмм, така и предположих — каза Яго.

Сведох поглед към чинията си, за да скрия една усмивка. Дамарис, също схванала шегата, запази спокойно изражение, въпреки че смях изпълни очите й.

— Подценявате се, господин Робинсън — каза тя. — Мисля, че ако си оставите косата да порасне малко, ще сте наистина зашеметяващ.

Яго сложи ръка на сърцето си:

— Така ли мислите? Никога не съм мислил за това. Звучи, сякаш имате добър усет за стил. Имам едно огледало, което…

— Тази вечеря приключи. — Самюъл избута стола си назад със скърцане и се изправи. — Джейкъб, ще ти приготвим легло в предната стая. Останалите от вас, момичета, помогнете на Дайна със съдовете.

— Не може ли Тамзин да бъде изключена от това задължение? — попита Ванеса. — След всичко, което преживя тази вечер? Вижте колко са напукани тези ръце.

— Повечето от това всъщност е от прането — казах, трогната от загрижеността й. — Но щом се възстановиха от над десетгодишно пране в Осфро, сигурна съм, че ще се възстановят бързо от… ъм, колкото време изкараме тук.

— Няма нищо срамно да показваш белезите от честен труд — каза ми поучително Дайна и дали защото още беше приповдигната от комплиментите на Яго, или просто мислеше, че другите може да я съдят, каза: — Можеш да си починеш край огъня, Тамзин.

Яго ме последва до огнището и се загледа навън през един от прозорците, докато аз се настанявах в един стол.

— Доста силна буря.

— За онази, която току-що предизвикахте на вечеря, ли говорите? — попитах.

Той се засмя и се настани в стола срещу мен, като го обърна, така че да може да подпре брадичка на облегалката му.

— Обичам да поддържам нещата интересни, това е всичко.

— Струва ми се, че можете да бъдете малко по-снизходителен към горкия си домакин, докато го правите.

— Струва ми се, че вие можете да бъдете малко по-снизходителна към горкия си спасител.

Мисля, че използва думата „спасител“, за да ми се присмее, но това не беше далече от истината.

— Благодаря ви за това. Нямах представа къде съм.

— На косъм да се залутате в южната гора. — Несериозността му изчезна. — Когато ви открих, се бяхте отклонили по една малка пътека, която се разклонява от пътя край потока. Едва ви зърнах, докато идвах. Истински късмет. Или божествено благоволение.

Потръпнах:

— А пък аз се тревожех, че просто съм подминала къщата. В името на Шестте. Защо въобще дойдохте да ме търсите?

— Когато осъзнах, че се задава буря, си помислих, че няма да успеете да се върнете тук, преди да връхлети най-лошата й част. Така че… трябваше да отида. — Закачливото проблясване в очите му се върна. — Имам повече сърце, отколкото си мислите.

— Няма да се извиня за онова, което казах по-рано, дори наистина да сте спасили живота ми.

— Разбрано.

Умълчахме се и аз се загледах в пукащия огън, любувах се златистите и оранжеви пламъци с техните сини сърца. Когато вдигнах поглед, открих Яго да ме гледа изучаващо.

— Какво?

— Трябваше да ви дам панделките — отвърна той неочаквано. — По-рано по-голямата част от косата ви беше покрита. Ако я бях видял цялата така, щях да ви ги дам без пари.

— Казвате това просто защото искате да покажете благоприличие сега, когато знаете, че дадох арниката на Орла безплатно.

Той облегна буза на ръката си: усмивката му стана по-широка, докато ме гледаше косо:

— Мисля си, че и вие може да имате малко сърце. Приятелките ви, изглежда, мислят така.

— Ако не бяхте толкова зает с опити да продадете нещо, щяхте да ги чуете как ме наричат непреклонна.

— Чух ги да ви се възхищават. И чух, че Дамарис звучеше доста признателна на път за вечеря.

Изпъшках:

— Подслушвахте ли?

— Не. Просто бях на правилното място в правилния момент, за да ме накара да се запитам дали в това, че се втурнахте в къщата ми, може би е имало нещо повече от себичен копнеж за шампанско и коприна. Може би бяхте там толкова за себе си, колкото и за приятелките си. А това пък ме кара да се питам дали би трябвало да съм нащрек. Искам да кажа, чувам, че не се предавате. Смятате ли пак да почнете да ме преследвате?