Читаем Смарагдово море полностью

— По дяволите, ще ви се да преследвах вас, господин Робинсън. — Вдигнах ръка да прикрия една прозявка. Вече започвах да се уморявам твърде много, за да търпя подмятанията му. — Не си давайте повече труд. Ще намеря начин точно както винаги намирам.

Той повдигна глава и огледа ръката ми:

— Какво имахте предвид с десет години пране?

— Работех за майка си. Казах ви, че е перачка.

— Не… само казахте, че ръководи бизнес.

— Така е. Освен ако според вас това не се брои за бизнес?

Тонът на гласа ми не му убягна.

— Разбира се, че се брои. Предполагам, че си представях други видове бизнес. Магазин за изискани дрехи. Жена, занимаваща се с планиране на събития. Не мислех за нещо толкова…

— … мърляво?

Обичайната му усмивка оживя с потрепване.

— „Мърляво“? Не е думата, която бих използвал. Но когато ми казахте, че отивате да танцувате валс и да вечеряте с най-изисканите хора на Кейп Триумф, предположих, че вече имате връзки, за да извадите такъв късмет.

— Късмет? — Изправих гръб, внезапно разсънена. — Не съм дошла заради някакво забавление! Тук съм, защото работих усърдно — защото се борих със зъби и нокти в Осфро, а после излях всичко, което ми беше останало, за да стана най-добрата в Блу Спринг. Нямате представа колко много съм пожертвала за удоволствието да седя срещу вас точно сега, Яго Робинсън, и проклета да съм, ако вие, проклетите Наследници или дори това време ми попречите да получа каквото искам.

Това беше по-рязък отговор, отколкото заслужаваше: знаех, че не беше искал наистина да ме обиди. Но всичко просто изригна от мен, преди да успея да го спра. Бях уморена до мозъка на костите и най-сетне започвах да усещам тежестта на тези последни двайсет и четири часа — Дамарис, Яго и бурята.

Яго ме наблюдаваше със сериозно, но иначе неразгадаемо изражение и се запитах дали го бях шокирала толкова, че да го накарам да млъкне. Струваше ми се доста невероятно. И наистина няколко мига по-късно той поде:

— Вижте, ако… О, здравейте. — Очите му в зелено и пъстро се фокусираха върху нещо зад мен, а изражението му отново стана ведро. — Господин Коул. Госпожице Ванеса. Придърпайте си по един стол и елате при нас.

Обзета от паника, рязко се завъртях, очаквайки да видя как Самюъл ми заявява, че ще горя вечно в ада на Озиел заради непристойния си език, но стоическото му изражение ми подсказа, че не беше дочул. Ванеса стоеше зад него със завивки в ръце.

— Ще разчистим някои от тези мебели и ще ви приготвим легло — каза Самюъл.

Яго се изправи и се протегна:

— Благодаря, сър, но ако ви е все едно, тази нощ ще спя навън в обора.

— Там е смразяващ студ — възразих. Това поредната му шега ли беше?

Яго отвърна с намигване:

— Щом конете могат да го преживеят, значи и аз мога. Ще се чувствам по-добре, ако ги наглеждам, а господин Коул вероятно ще се чувства по-спокоен, ако съм извън къщата.

Самюъл се вдърви:

Нямаше да отправя предложението, ако не го мислех. Нашият дълг пред Урос ни заставя да проявяваме състрадание към всеки, който се нуждае от него.

Яго наклони глава и поглади брадичката си в пресилен жест на замисленост:

— Състрадание ли е, ако е дълг? Не би ли трябвало състраданието, по самата си природа, да се дава свободно? А ако не ме лъже паметта, не е ли така или иначе просто въпрос на преценка кой се нуждае от състрадание?

Гидиън се вмъкна вътре точно навреме да чуе тази последна част и да види гневния поглед на Самюъл в отговор. Вмъквайки се ловко между другите двама мъже, Гидиън попита любезно:

— Джейкъб, това ще бъде ли достатъчно, за да ти е топло? Сигурен съм, че можем да намерим допълнителни завивки.

Яго продължи да се взира в Самюъл още миг, преди да се обърне към Ванеса и одеялата й:

— Това е предостатъчно, благодаря.

— По-издръжлив сте от мен — каза тя. — Спахме навън няколко нощи на път за тук и всяка сутрин се чувствах като леден блок въпреки онази тежка меча кожа, която Тамзин намери по пътя.

— Как така? — Яго натрупа палтата си едно върху друго. — Нима безразсъдно е уловила някоя?

— Направи размяна с баланкуанците за допълнителни неща, така че на нас, останалите, да ни е топло. Предаде им любимата си рокля, тази прекрасната от зелена коприна, която…

— Достатъчно — сгълчах я. — Това е просто рокля. И спри, преди да си му дала идеи. Ще се опита да ми продаде нещо.

— Кой каза, че си мисля това? — Той вече беше целият дебело опакован и се канеше да увие шала около лицето си. — Но ако наистина имате нужда от още рокли, обърнете се първо към мен. Лека нощ, дами, преподобни. — Взе одеялата и изчезна през вратата към фоайето. Няколко секунди по-късно вятърът нахлу вътре, когато той отвори вратата, а после отново беше прогонен навън.

Самюъл се взря във вратата, отвори уста да каже нещо, а после поклати глава. Отправи се с тежки стъпки към кухнята: Ванеса точно се забърза след него, когато Дайна я повика.

— Тук винаги е интересно — прошепнах на Гидиън.

Той наклони глава, заслушан във вятъра.

— Нямаше да възразя, ако тази вечер беше по-малко интересно.

— Колко продължават тези бури?

— Обикновено два дни. Виждал съм ги да траят по цяла седмица.

Перейти на страницу:

Похожие книги