— По дяволите, ще ви се да преследвах вас, господин Робинсън. — Вдигнах ръка да прикрия една прозявка. Вече започвах да се уморявам твърде много, за да търпя подмятанията му. — Не си давайте повече труд. Ще намеря начин точно както винаги намирам.
Той повдигна глава и огледа ръката ми:
— Какво имахте предвид с десет години пране?
— Работех за майка си. Казах ви, че е перачка.
— Не… само казахте, че ръководи бизнес.
— Така е. Освен ако според вас това не се брои за бизнес?
Тонът на гласа ми не му убягна.
— Разбира се, че се брои. Предполагам, че си представях други видове бизнес. Магазин за изискани дрехи. Жена, занимаваща се с планиране на събития. Не мислех за нещо толкова…
— … мърляво?
Обичайната му усмивка оживя с потрепване.
— „Мърляво“? Не е думата, която бих използвал. Но когато ми казахте, че отивате да танцувате валс и да вечеряте с най-изисканите хора на Кейп Триумф, предположих, че вече имате връзки, за да извадите такъв късмет.
— Късмет? — Изправих гръб, внезапно разсънена. — Не съм дошла заради някакво забавление! Тук съм, защото работих усърдно — защото се борих със зъби и нокти в Осфро, а после излях всичко, което ми беше останало, за да стана най-добрата в Блу Спринг. Нямате представа колко много съм пожертвала за удоволствието да седя срещу вас точно сега, Яго Робинсън, и проклета да съм, ако вие, проклетите Наследници или дори това време ми попречите да получа каквото искам.
Това беше по-рязък отговор, отколкото заслужаваше: знаех, че не беше искал наистина да ме обиди. Но всичко просто изригна от мен, преди да успея да го спра. Бях уморена до мозъка на костите и най-сетне започвах да усещам тежестта на тези последни двайсет и четири часа — Дамарис, Яго и бурята.
Яго ме наблюдаваше със сериозно, но иначе неразгадаемо изражение и се запитах дали го бях шокирала толкова, че да го накарам да млъкне. Струваше ми се доста невероятно. И наистина няколко мига по-късно той поде:
— Вижте, ако… О, здравейте. — Очите му в зелено и пъстро се фокусираха върху нещо зад мен, а изражението му отново стана ведро. — Господин Коул. Госпожице Ванеса. Придърпайте си по един стол и елате при нас.
Обзета от паника, рязко се завъртях, очаквайки да видя как Самюъл ми заявява, че ще горя вечно в ада на Озиел заради непристойния си език, но стоическото му изражение ми подсказа, че не беше дочул. Ванеса стоеше зад него със завивки в ръце.
— Ще разчистим някои от тези мебели и ще ви приготвим легло — каза Самюъл.
Яго се изправи и се протегна:
— Благодаря, сър, но ако ви е все едно, тази нощ ще спя навън в обора.
— Там е смразяващ студ — възразих. Това поредната му шега ли беше?
Яго отвърна с намигване:
— Щом конете могат да го преживеят, значи и аз мога. Ще се чувствам по-добре, ако ги наглеждам, а господин Коул вероятно ще се чувства по-спокоен, ако съм извън къщата.
Самюъл се вдърви:
Нямаше да отправя предложението, ако не го мислех. Нашият дълг пред Урос ни заставя да проявяваме състрадание към всеки, който се нуждае от него.
Яго наклони глава и поглади брадичката си в пресилен жест на замисленост:
— Състрадание ли е, ако е дълг? Не би ли трябвало състраданието, по самата си природа, да се дава свободно? А ако не ме лъже паметта, не е ли така или иначе просто въпрос на преценка кой се нуждае от състрадание?
Гидиън се вмъкна вътре точно навреме да чуе тази последна част и да види гневния поглед на Самюъл в отговор. Вмъквайки се ловко между другите двама мъже, Гидиън попита любезно:
— Джейкъб, това ще бъде ли достатъчно, за да ти е топло? Сигурен съм, че можем да намерим допълнителни завивки.
Яго продължи да се взира в Самюъл още миг, преди да се обърне към Ванеса и одеялата й:
— Това е предостатъчно, благодаря.
— По-издръжлив сте от мен — каза тя. — Спахме навън няколко нощи на път за тук и всяка сутрин се чувствах като леден блок въпреки онази тежка меча кожа, която Тамзин намери по пътя.
— Как така? — Яго натрупа палтата си едно върху друго. — Нима безразсъдно е уловила някоя?
— Направи размяна с баланкуанците за допълнителни неща, така че на нас, останалите, да ни е топло. Предаде им любимата си рокля, тази прекрасната от зелена коприна, която…
— Достатъчно — сгълчах я. — Това е просто рокля. И спри, преди да си му дала идеи. Ще се опита да ми продаде нещо.
— Кой каза, че си мисля това? — Той вече беше целият дебело опакован и се канеше да увие шала около лицето си. — Но ако
Самюъл се взря във вратата, отвори уста да каже нещо, а после поклати глава. Отправи се с тежки стъпки към кухнята: Ванеса точно се забърза след него, когато Дайна я повика.
— Тук винаги е интересно — прошепнах на Гидиън.
Той наклони глава, заслушан във вятъра.
— Нямаше да възразя, ако тази вечер беше по-малко интересно.
— Колко продължават тези бури?
— Обикновено два дни. Виждал съм ги да траят по цяла седмица.