Сметки за разчистване

Бавно, полека пристъпих напред, сякаш се опитвах да се слея със скалите. Свих колене, разперих пръстите и приклекнах, подпрян на ръце. Тя помръдна. Леко извърна глава, сякаш нещо бе привлякло вниманието й. Изведнъж очите й се заковаха в мен. С нищо не показа, че е изненадана. Няколко минути гледаше право в мен. Дългите й пръсти бяха сплетени. Бледото й лице бе огряно от лунната светлина, отразена в плискащата се под нея вода. Очите й бяха отворени, но не виждаха нищо. Или пък бях приклекнал достатъчно ниско, за да оприличи силуета ми на скала или сянка.

Тя поседя така още може би десет минути, взряна в нищото някъде около мен. От студа започна да трепери. Изведнъж обърна решително глава на другата страна и се загледа към морето. Разплете пръсти, вдигна ръце и приглади назад косите си. Вдигна лице към небето. Бавно се изправи. Беше боса. Потрепери от студ или може би от мъка. Разпери ръце, сякаш ходеше по въже, и пристъпи към мен. Земята убиваше на краката й, това беше ясно. Тя се спираше на всяка крачка, опипваше почвата с голите си ходила, като пазеше равновесие с ръце. Мина на един метър от мен. Без да ме погледне, продължи към къщата. Обърнах се и я изпратих с поглед. Вятърът разтвори халата й. Нощницата й беше прилепнала за тялото. Тя се скри зад ъгъла на зида, ограждащ гаражите. Малко след това се отвори входната врата. Миг по-късно чух тихото щракване на бравата и вратата се затвори. Проснах се по лице на земята. Претърколих се по гръб и дълго гледах звездите.

Лежах така, докато ми се стори безопасно да се надигна и да притичам последните петнайсетина метра до водата. Измъкнах найлоновата торба от джоба си, съблякох се, сгънах дрехите си и внимателно ги поставих в нея, като преди това увих в ризата глока и резервните пълнители. Натъпках чорапите в обувките и ги добавих към пакета. Най-отгоре сложих малката ленена кърпа за чинии. Вързах здраво торбата и нагазих във водата, като я влачех след себе си.

Океанът беше студен. Друго не бях и очаквал. В края на краищата се намирах на брега на щата Мейн и беше едва април. Но все пак водата се оказа прекалено студена. Ледена. Дъхът ми секна. Вцепених се. Мускулите ме заболяха. За един миг замръзнах до мозъка на костите. Бях се отдалечил едва на пет метра от брега, а зъбите ми тракаха, папах безпомощно на едно място, а от солената вода очите ми смъдяха.

Продължих да плувам право напред, докато се отдалечих на десет метра от брега и вече виждах стената. Беше обляна в ярка светлина. Не можех да я прескоча. Не можех да я пробия. Затова трябваше да я заобиколя. Друг избор нямах. Плувах и спорех със себе си. Предстоеше ми да преплувам около петстотин метра. Може би малко по-малко. Бях силен, но не и особено бърз, а освен това влачех след себе си найлонова торба. Щеше да ми отнеме десетина минути. Максимум петнайсет. А за някакви си петнайсет минути никой не умира от преохлаждане. Никой. Във всеки случай не и аз. Не и тази нощ.

Като се борех със студа и с вълните, си изработих нещо като ритъм със страничен замах, тъй като загребвах с една ръка. Влачех торбата с лявата ръка, докато преброях десет ритвания с краката, след което я прехвърлях в дясната и продължавах. Имаше леко течение. Задаваше се прилив. Това ми помагаше. Но ми и пречеше. Замръзвах. Водата на прилива идваше от север. Чак от Арктика. Кожата ми беше станала безчувствена. В гърдите си чувах хрипове. Сърцето ми биеше като парен чук. Смъртта от преохлаждане вече не ми се струваше толкова невъзможна. Сетих се за книгите, които бях чел навремето, за потъването на „Титаник“. Онези, които не бяха успели да се доберат до спасителните лодки, бяха загинали за по-малко от час.

Само че аз нямах намерение да прекарам във водата цял час. Пък и наоколо нямаше айсберги. Освен това ритъмът, който си изработих, ми помагаше. Вече се бях изравнил със стената. Снопът светлина от прожекторите не достигаше до мен. Бях гол й кожата ми беше побеляла от студа, но се чувствах невидим. Стената остана назад. Бях минал половината път. Продължавах да загребвам с ръце. Ритах с крака. Вдигнах китката си от водата и погледнах часовника. Бях плувал в продължение на шест минути.

Плувах още шест. После се отпуснах във водата, поех си дъх, издърпах торбата пред себе си и погледнах през рамо. Стената бе останала далеч назад. Смених посоката и заплувах към брега. По някакви хлъзгави, обраснали с мъх и водорасли скали се добрах до каменист плаж. Хвърлих торбата пред себе и изпълзях на колене от водата. Около минута останах на четири крака, като треперех от студ и с мъка си поемах дъх. Зъбите ми тракаха. Развързах торбата, извадих кърпата и яростно се затърках. Ръцете ми бяха посинели. Дрехите ми се закачаха по кожата. Нахлузих обувките си и затъкнах глока отзад в колана на панталоните. Натъпках кърпата и найлоновата торба в джобовете си и се затичах по брега, за да се стопля.