Сметки за разчистване

Най-напред претърсих кухнята за електрическо фенерче. Не намерих. В повечето случаи, когато дадена къща се намира на края на електропроводната мрежа, там по-често спира токът и хората си държат фенерчета за всеки случай. Явно при семейство Бек нещата не стояха така. Успях да намеря единствено кутия кибрит и пресипах няколко клечки в джоба си. После запалих една и на мъждукащата светлинка затърсих голямата връзка ключове, която бях оставил на масата. Тъкмо сега щяха да ми свършат добра работа, но ги нямаше. Нито на масата, нито на някоя кука до вратата, никъде. Не че се изненадах кой знае колко. Ако ги бях намерил, щеше да бъде доста подозрително.

Духнах клечката и опипом намерих стълбата, която водеше към мазето. Спуснах се в тъмнината надолу и в подножието на стълбите запалих още една клечка в нокътя на палеца си. Проследих плетеницата от жици по тавана до таблото с бушоните. На една поличка до него имаше електрическо фенерче. Най-тъпото място да си държиш фенерчето. Ако падне бушон и вече си се добрал някак си до таблото, фенерче не ти трябва.

Фенерчето беше голям черен „Маглайт“, подобен на полицейска палка. С шест кръгли батерии от големите. Използвахме ги навремето във войската. Водят се гарантирано нечупливи, но то си зависи. Най-вече от това какво удряш с тях и колко силно. Включих го и духнах клечката. Плюнах върху остатъка и го прибрах в джоба си. С фенерчето огледах таблото с бушоните. Беше със сива метална вратичка, а вътре имаше двайсет отделни бушона. На нито един не пишеше „Портиерна“. Сигурно имаше отделно захранване, което си беше доста разумно. Нямаше смисъл да се опъват жици до голямата къща и после обратно до портиерната. Логично беше там да има отделно разпределително табло. Не че се изненадах, но бях смътно разочарован. Щеше да е много мило, ако ми бяха предоставили възможност да изключа прожекторите на стената. Вдигнах рамене, затворих вратичката на таблото и отидох да хвърля един поглед на двете заключени стаи, които бях мярнал сутринта.

И двете вече не бяха заключени. Първото нещо, което трябва да направиш, преди да нападнеш една ключалка, е да провериш дали бездруго вече не е отключена. Нищо не може да ме накара да се почувствам по-глупаво от това да си губя времето да насилвам отключена ключалка. Тези две стаи не бяха заключени. И двете врати се отвориха без проблем с натискане на бравата.

Първата стая беше абсолютно празна. Имаше форма на почти правилен куб, два и петдесет на два и петдесет на два и петдесет. Прекарах лъча на фенерчето навсякъде. Стените бяха каменни, подът циментов. Прозорци нямаше. Помещението приличаше на килер. Беше идеално чисто и не съдържаше абсолютно нищо. Нищичко. Никакви нишки от килими. Никакъв боклук или дори прах. Беше преметено и почистено с прахосмукачка, вероятно същия ден. Вътре беше влажно и леко усойно. Точно като в мазе. Или не съвсем. Ясно се усещаше характерната миризма на торба от прахосмукачка. Но и на още нещо. Някакъв едва доловим, витаещ във въздуха мирис на границата на възприятията ми. Беше ми смътно познат. Наситен и някак хартиен, като на дървесен пулп. Нещо, което би трябвало да мога да различа. Затворих вратата и угасих фенерчето. Затворих очи и се опитах да се съсредоточа в пълния мрак. Миризмата изчезна. Сякаш движенията на тялото ми бяха раздвижили въздуха и онази милиардна част от него, която ме интересуваше, се бе смесила, размила, разтворила в общия фон от миризми на влажен гранит и спарено подземие. Колкото и да се напъвах, миризмата я нямаше. Накрая се отказах. Беше като спомен. Колкото повече го гониш, толкова повече ти бяга. А нямах време за губене.

Включих фенерчето, излязох в коридора и полека затворих вратата след себе си. Застанах неподвижно и се заслушах. Чувах само пещта в котелното. Нищо друго. Надникнах в следващата стая. Тя също беше празна. Но не като предишната. А празна само в смисъл, че в момента в нея нямаше никой. Иначе имаше неща. Беше обитавана. Беше спалня.

Тази стая беше малко по-голяма от килера. Може би три и шейсет на три. Лъчът на фенера опипа каменните стени, циментовия под; и тук прозорци нямаше. На пода имаше тънък дюшек. По него безразборно бяха нахвърляни измачкани чаршафи и старо одеяло. Без възглавници. В стаята беше студено. Въздухът беше просмукан със застояли миризми — на храна, на парфюм, на сън, пот и страх.

Претърсих много внимателно цялата стая. Беше мръсна. Но иначе в нея нямаше нищо интересно. Чак когато дръпнах дюшека встрани, открих нещо. Под дюшека в циментовия под беше надраскана една-единствена дума:

СПРАВЕДЛИВОСТ1