Сметки за разчистване

Тръгнаха към стълбището. Заключих отвътре стаята. Коленичих до вратата и превъртях двата езика на ключалката: едно-две, като се вслушвах в скърцането на стълбите. Не беше Ричард. Това не бяха стъпки на двайсетгодишно момче. В тях имаше някаква премерена предпазливост. И вдървеност. С приближаването на долната площадка стъпките ставаха все по-забавени. В коридора звукът изчезна напълно. Представих си как човекът стои насред дебелите килими, заобиколен от завеси и ламперии, и се оглежда и ослушва напрегнато. И може би идва към мен. Вдигнах нагоре фенера и длетото. Глокът беше в колана на панталоните ми. Бях сигурен, че с бой ще успея да се измъкна от къщата. В това не се съмнявах. Но по-нататък ставаше трудно. От портиерната ме деляха неколкостотин метра открито пространство, а там щяха да ме очакват будният Поли и ярките прожектори. А ако сега се стигнеше до престрелка, цялата ми мисия отиваше по дяволите, Куин щеше да изчезне отново.

Откъм коридора не се чуваше никакъв звук. Само смазваща тишина. И изведнъж чух входната врата на къщата да се отваря. Ясно долових потракването на веригата, щракването на ключалката, плъзването на резето и всмукващия звук на медната изолация по ръбовете на вратата, когато тя се отдели от касата. Миг по-късно масивната дъбова врата се затвори отново. От тежестта й усетих как цялата конструкция на къщата едва забележимо се разтресе. Металният детектор не се задейства. Който и да бе минал през вратата, не носеше оръжие. Или дори ключове за кола.

Стоях и чаках. Дюк сигурно спеше дълбоко. Освен това той беше предпазлив по природа. Не можех да допусна, че ще тръгне да се разхожда из къщата посред нощ без пистолет. Също и Бек. Но всеки един от тях двамата беше достатъчно умен, за да ме издебне в коридора, като само отвори и затвори вратата, за да си помисля, че е излязъл навън. Докато всъщност стои вътре в тъмния коридор и ме причаква. Докато всъщност стои неподвижно в мрака с насочен пистолет, готов да ме застреля в момента, когато се покажа.

Седнах настрани върху коженото кресло. Извадих глока от колана си и се прицелих с лявата ръка във вратата. В мига, в който тя се разтвореше на повече от девет милиметра, щях да стрелям. Дотогава щях да чакам. Мен много ме биваше в чакането. Ако тия си въобразяваха, че ще ми се изчерпи търпението, не бяха познали.

Ала мина цял час и нищо не наруши абсолютната тишина в коридора. Никакъв звук. Никакви вибрации. Там просто нямаше никой. Във всеки случай не беше Дюк. За толкова време той щеше отново да е заспал и да се е строполил на пода. Бек също. Той беше аматьор. Нужно е огромно умение и сила на волята да стоиш цял час абсолютно неподвижно, без да издадеш звук. Така че това с вратата едва ли беше номер. Някой бе излязъл в нощта невъоръжен.

Коленичих до вратата и отново пъхнах шилото в ключалката. После легнах на пода, пресегнах се нагоре и отворих вратата. За всеки случай. Ако все пак отвън имаше някой, той щеше да е вперил поглед на предполагаемото ниво на главата ми. Никой нямаше да се сети да погледне надолу. Така аз щях да го видя преди той мен. Но отвън не ме причакваше никой. Коридорът беше пуст. Изправих се и заключих вратата след себе си. Спуснах се безшумно по стълбите в подземието и върнах фенера на мястото му. Намерих опипом пътя обратни догоре. Добрах се до кухнята и избутах всичката железария от джобовете си по обратния път през детектора навън. Заключих вратата, наведох се, събрах нещата си от верандата и през стъклата огледах положението в задния двор. Не се виждаше нищо, освен пустият сивкав свят на огрените от лунна светлина скали и океана.

Заключих вратата на верандата и тръгнах плътно покрай стената на къщата. Като се придържах към сенките, полека се добрах до стената на двора с гаражите. Намерих падинката до зида и скрих там шилото и длетото, увити в парцала. Нямаше как да ги взема със себе си. Щяха да пробият дупка в найлоновия чувал за боклук. По зида стигнах до морския бряг. Намерението ми беше да се добера до скалите зад гаражите, далеч на юг, където от къщата няма да ме виждат.

Бях изминал половината път, когато изведнъж се вкамених.

На скалите седеше Елизабет Бек. Беше с бял хавлиен халат върху бяла нощница. Приличаше на ангел или по-скоро на призрак. Беше се подпряла с лакти на коленете си и гледаше в далечината на изток, неподвижна като статуя.

Стоях, замръзнал на мястото си. Бях на десет метра от нея. Облечен бях изцяло в черно, но ако погледнеше наляво, тя щеше да види силуета ми на хоризонта. Всяко по-рязко движение щеше да ме издаде. Затова стоях като закован и не мърдах. Могъщи, спокойни океански вълни обливаха мързеливо брега. После още по-лениво се отдръпваха навътре. Звукът им беше успокояващ. Движението хипнотизиращо. Тя седеше и гледаше във водата. Сигурно й беше студено. Бе излязъл лек ветрец и развяваше косите й.