Сметки за разчистване

Беше написана с разкривени главни букви. Сякаш дете се бе упражнявало с креда по асфалта. Но буквите се четяха ясно. И недвусмислено. А под думата имаше цифри. Шест на брой, три двойки. Ден, месец, година. Вчерашната дата. Буквите и цифрите изглеждаха по-груби и дълбоки, отколкото ако бяха надраскани с карфица, нокът или връх на ножица. Помислих си, че сигурно са направени със зъб на вилица. Върнах дюшека на мястото му и погледнах към вратата. Беше солидна дъбова врата. Плътна и тежка. Нямаше ключалка отвътре. Това не беше спалня. По-скоро затворническа килия.

Излязох в коридора, затворих вратата и отново се спрях и внимателно се заслушах. Нищо. Още петнайсет минути претърсвах останалата част на мазето и не намерих нищо. Не че бях очаквал да намеря. Ако тук имаше нещо скрито, нямаше да ме оставят онази сутрин самичък да го намеря. Така че угасих фенера и в тъмното се изкачих обратно по стълбите. Върнах се в кухнята и затършувах наоколо, докато намерих голям черен плик за боклук. Трябваше ми и хавлиена кърпа. Успях да открия само квадратна ленена кърпа, с каквито бършат чинии. Сгънах внимателно и двата предмета и ги натъпках в джобовете си. После се върнах в коридора и тръгнах да огледам онези части от къщата, където още не бях попадал.

Изборът беше значителен. Сградата беше същински кошер. Във всички посоки имаше коридори, стълбища и стаи. Започнах от парадния вход, през който бях влязъл още първия ден. Голямата дъбова врата беше плътно затворена. Аз я заобиколих отдалеч, понеже не знаех колко е чувствителен металният детектор. Някои модели се задействат от половин метър. Подът беше от масивни дъбови дъски, покрит с килими. Стъпвах внимателно, но не се тревожех особено за шума. Дебелите килими, завесите и дъбовите ламперии щяха да погълнат всеки звук.

Обследвах целия приземен етаж. Само едно нещо привлече вниманието ми. В северното крило, в съседство със стаята, където Бек ме беше разпитвал, имаше още една заключена врата. Падаше се точно срещу семейната трапезария, от която я делеше широк вътрешен коридор. Това беше единствената заключена врата на приземния етаж. Следователно единствената, която представляваше някакъв интерес за мен. Бравата беше внушително месингово съоръжение, датиращо от времена, когато всяко нещо се е изработвало с гордост и апломб. Металната планка около ключалката беше украсена с натруфени филигранни извивки. Самите винтове, с които беше завита за дървото, блестяха от сто и петдесет години ежедневно лъскане. Тази брава положително беше връстник на самата къща. Имаше вид, като да е била изработена на ръка от някой отдавна забравен занаятчия в Портланд през първата половина на деветнайсети век, докато си е почивал между две по-сериозни поръчки за корабен обков. Нея я отворих за около секунда и половина.

Помещението беше нещо като лична бърлога. Нито домашен офис, нито работен кабинет, нито семейна стая. С лъча на фенера обходих всеки квадратен сантиметър от помещението. Нямаше телевизор. Нито бюро, нито компютър. Беше просто стая, обзаведена семпло и старомодно. Тежките червени завеси на прозорците бяха спуснати. Имаше голямо кресло с подлакътници, тапицирано с червена кожа. И колекционерски шкаф с витрина. А също и килими. И то много. Натрупани по три един върху друг. Погледнах часовника си. Наближаваше един. Вече почти час обикалях из къщата. Пристъпих в стаята и затворих полека вратата отвътре.

Шкафът с витрината беше висок почти човешки ръст. Най-отдолу през цялата му ширина имаше две чекмеджета, а отгоре, една до друга — две заключени стъклени врати. Зад стъклото се виждаха пет автомата „Томпсън“. От класическата гангстерска модификация от 20-те години, с барабанен пълнител, каквито днес могат да се видят само по зърнестите черно-бели снимки на хората на Ал Капоне. Бяха обърнати един наляво, един надясно и положени върху специално изработени дървени закачалки, които ги държаха в строго хоризонтално положение. Бяха напълно еднакви. Изглеждаха чисто нови. Сякаш с тях никога не е стреляно. Сякаш не са докосвани от човешка ръка. Креслото беше обърнато с лице към шкафа. В стаята нямаше абсолютно нищо друго интересно. Приседнах за миг на креслото и се замислих какъв ли човек би могъл да прекарва времето си в съзерцаване на пет допотопни автомата.

Изведнъж се чуха стъпки. Леки, подвижни, точно над главата ми. Три стъпки, четири, пет. Бързи, тихи стъпки. Тихи не заради късния час, не за да не събудят някого. А за да не бъдат чути. За нищо на света. Станах от креслото. Замръзнах неподвижно на място. Угасих фенера и го преместих в лявата си ръка. С дясната стиснах длетото. Чух как някаква врата се затвори тихо. След това настъпи тишина. Бях станал целият слух. Напрягах се да доловя всеки най-слаб звук. Едва чутото гъргорене на парното отопление трещеше като гръмотевици в ушите ми. Собственото ми дишане беше оглушително. Отгоре не се чуваше нищо. Докато изведнъж стъпките започнаха отново.