Сметки за разчистване

Прибрах дясната си ръка и като се държах с двете за перваза, сантиметър по сантиметър с върховете на обувките си се придвижих докрай вдясно. Прехвърлих лявата си ръка през дясната и се хванах за десния ъгъл на рамката на прозореца. Протегнах дясната встрани. Обгърнах с длан тръбата и я стиснах между палеца и пръстите си. Металът беше прясно боядисан и хлъзгав от нощната влага. Опитах хватката си. Издадох се още малко навън. Вече бях разчекнат във въздуха между прозореца и водосточната тръба. Разпределих равномерно тежестта между ръцете си и се издърпах напред, опрян до стената. Оттласнах се с крака от корниза, извих тялото си във въздуха и обхванах с колене тръбата. Отново се издърпах напред до фасадата, пуснах лявата си ръка от корниза и се хванах с двете за тръбата. Държах се добре. Стъпалата ми бяха долепени до стената, а задникът ми стърчеше навън, на петнайсет метра над скалите. Вятърът разрошваше косата ми. Беше студено.

Боксьор, не гимнастик. Можех да вися цяла нощ на тая тръба. Никакъв проблем. Само дето не знаех как да сляза от нея. Напрегнах мускули и се притиснах до стената. Разхлабих хватката си и плъзнах ръце една педя надолу. Направих същото с краката. Изнесох тежестта на тялото си назад. Това като че ли помагаше. Повторих операцията — смъкнах се още малко, още една педя надолу, после още толкова. Избърсах дланите си една по една в дрехите, за да не се хлъзгат от влагата. Бях потен въпреки студа. Дясната ръка ме болеше от закачката с Поли. Все още бях на около тринайсет метра от скалите. Плъзгах се малко по малко надолу. Изравних се с втория етаж. Напредвах бавно, но сигурно. Само дето на всеки няколко секунди принуждавах тази стара тръба да издържа сто и десет килограмов удар. Улуците на къщата бяха поне на сто години. А желязото, както е известно, старее и ръждясва.

Тръбата не беше много стабилна. Усещах как се тресе, клати и извива под тежестта ми. Освен това се хлъзгаше. Трябваше да сключа пръсти зад нея, за да не падна. Кокалчетата ми се остъргваха в камъка. Продължавах да се спускам внимателно, все по една педя. Вече си бях изработил ритъм. Придърпвах се към фасадата, после изнасях тялото си назад, отпусках ръце, плъзгах се една педя надолу и се спирах, като разгъвах ръцете си в лактите, за да смекча удара върху ставите, като го обирах с раменете си. В края на всяко движение гърбът ми беше извит поради разликата в преместването и аз спусках и краката си една педя надолу, за да обера луфта. Постепенно се изравних с прозорците на първия етаж. Водосточната тръба беше станала сякаш по-стабилна. Може би по-надолу беше хваната в бетон. Спусках се все по-бързо, докато стъпих на земята. Усетил твърдата скала под краката си, въздъхнах с облекчение и се отдръпнах от стената. Избърсах длани в панталоните си, застанах неподвижно и се заслушах. Чувството, че съм извън тази къща, беше приятно. Въздухът беше като кадифе. Плътен и студен. Даващ сили. Не се чуваше никакъв звук. Прозорците не светеха. Когато зъбите ме заболяха от студа, си дадох сметка, че се усмихвам. Погледнах към отънялата луна. Отръсках се и безшумно тръгнах да прибера пистолетите.

Бяха си там, увити в парцала, в малката буренясала падинка до оградата. Оставих малкия ПСМ на Куклата и взех само глока. Развих го и внимателно го проверих по стар навик. Седемнайсет патрона в пистолета, по седемнайсет в двата резервни пълнителя. Общо петдесет и един деветмилиметрови патрона, система „Парабелум“. Ако се дойдеше дотам да изстрелям първия, можеше и да не са ми достатъчни. А може би нямаше да се стигне дотам да ги изстрелям всичките. Преди това някой щеше да е победил, а другият да е победен. Сложих пълнителите в джобовете си, затъкнах пистолета в колана и заобиколих дворчето с гаража отвън, за да направя един предварителен оглед на гранитната стена. Тя си беше все така осветена. Прожекторите блестяха — ярки, синкави и гневни, като на стадион. Портиерната беше окъпана в светлина. Остриетата на бодливата тел блестяха. Осветеният участък беше като твърдо тяло — ясно ограничено, трийсет метра в дълбочина, ярко като ден, отвсякъде заобиколено с черен мрак. Крилата на портата бяха заключени и привързани с верига. Цялата комбинация напомняше ограда на затвор. Или на лудница.

Стоях и гледах стената, докато се сетих как да я преодолея. Заобиколих оградата на дворчето с гаражите и влязох вътре. Апартаментът над тях беше тъмен и притихнал. Вратите на гаражите бяха затворени, но не се заключваха. Големи, старомодни дървени врати, поставени далеч преди някой изобщо да се е сетил да краде коли. Четири двойни врати, четири гаража. В най-левия беше кадилакът. Вече бях влизал там. Затова, тихо и полека, започнах да отварям останалите. Във втория имаше още един „Линкълн Таун Кар“, голям и черен, същия като на Куклата, същия като оня, който бяха ползвали бодигардовете. Беше лъснат до блясък. Вратите му бяха затворени.