Сметки за разчистване

— Защо? Аз исках само да се прибера, колкото се може по-скоро и без произшествия. В течение на цели десет часа бях напълно беззащитен. Никак не беше забавно. Не забравяй, че с каквото и да се занимавате тук, аз имам повече да губя от вас.

Той не отговори.

— Е, твоя работа — казах, сякаш ми беше все едно.

Той се поколеба още секунда, после въздъхна и ми подаде ключовете. Това беше първата ми реална полза. В предаването на връзка ключове има нещо символично. Това е акт на доверие и приобщаване. Вече бях навлязъл, макар и с малко, в техния кръг. Бях станал по-малко чужд. А пък връзката ключове си я биваше. Беше голяма — от офиса, от къщата, от разни коли. Сигурно имаше поне дузина. Доста метал. Голяма символика. Бек наблюдаваше мълчаливо цялата сцена и не коментира, когато Дюк ми връчи ключовете. Само се извърна и седна отзад. Дюк се намести отпред, на седалката до шофьора. Аз седнах зад волана и запалих двигателя. Прехвърлих палтото си през коленете така, че и двата пистолета се падаха в скута ми. Бях готов да ги извадя и използвам при всеки звън на мобилен телефон. Възможността следващото позвъняване да е от някой, който бе намерил трупа на Куклата, беше около петдесет на петдесет. Което означаваше, че въпросният телефонен разговор ще е последният в живота на тия двамата. Когато шансовете за провал са едно на шестстотин или едно на шест хиляди, нямам нищо против. Но петдесет на петдесет ми се струва неприемливо.

През целия път за вкъщи не се чу звън на мобилен телефон. Карах плавно и без да бързам, като сам си намирах пътя. Когато стигнахме разклона, завих на изток към Атлантика. Отвън вече беше паднал мрак. Качих се на полуострова с форма на човешка длан, преминах малкото възвишение и поех по единствения издължен пръст право към голямата къща. Прожекторите на стената светеха. Острите като бръснач зъбци на бодливата тел проблясваха на светлината им. Поли чакаше да отвори портала. Докато минавахме покрай него, той ме изгледа злобно. Аз не му обърнах внимание, дадох газ и спрях на кръга, точно пред входната врата. Бек слезе пръв. Дюк се стресна, разсъни се и го последва.

— Къде да оставя колата?

— В гаража, тъпако — изсъска той. — Карай покрай къщата.

Това беше втората ми полза. Печелех още пет минути самота.

Подкарах колата, минах още веднъж по целия кръг и завих покрай южното крило на къщата. Гаражите бяха отделна постройка, която се намираше в малък вътрешен двор отзад, заграден с каменен зид. Най-вероятно първоначалното й предназначение е било на конюшня. Дворът беше застлан с гранитни павета, а постройката имаше купол със странични прозорци, за да излиза миризмата. Впоследствие яхърите са били съборени, а сградата — преустроена в гараж за четири автомобила. Плевнята, в която са държали сеното, беше превърната в апартамент. Предположих, че в него живее механикът.

Вратата на най-левия гараж беше отворена. В него нямаше кола. Вкарах кадилака и угасих двигателя. Вътре беше мрачно и потискащо. По лавиците бяха натрупани всякакви боклуци, каквито могат да се видят в един гараж — туби за бензин, пластмасови кофи, празни шишета от полирпаста. Имаше електрически компресор за помпане на гуми, а на пода се въргаляше купчина от стари парцали. Сложих ключовете в джоба си и се надигнах от седалката. Заслушах се за звън на телефони в къщата. Нищо. Пристъпих към парцалите и ги огледах. Вдигнах един с размери на кърпа за ръце. Беше черен от прах, мръсотия и маслени петна. Престорих се, че избърсвам някакво въображаемо петънце от калника на кадилака. Огледах се. Никой. Увих в парцала пистолета на Куклата, глока и двата резервни пълнителя. Натиках малкия вързоп под палтото си. Може би щях да успея да вкарам оръжията в къщата. Може би. Можех да мина през задната врата, да задействам металния детектор, а когато той запищи, да погледна учудено, после да се досетя и да измъкна голямата връзка ключове от джоба си. Щях да ги вдигна нагоре вместо обяснение. Класически номер за отвличане на вниманието на противника. Можеше и да проработи. Можеше. Всичко щеше да зависи от това доколко все още ме подозират. Трудното обаче щеше да бъде после да изнеса пистолетите. Дори тази вечер да нямаше панически телефонни обаждания, най-вероятно следващия път щях да напусна сградата заедно с Дюк и Бек по нормалния начин, а пък нямаше гаранция, че тогава ключовете ще са у мен. Така че имах избор. Да рискувам или да карам по-предпазливо. Реших да заложа на предпазливостта и да оставя артилерията отвън.