Сметки за разчистване

Огледах нещата по бюрата и по стените. На две табла бяха закачени карти. Имаше една карта на света. Черно море се падаше приблизително в самия й център. Сгушена вляво от Кримския полуостров, се виждаше Одеса. Нямаше никакви обозначения, но аз проследих мислено пътя на един малък търговски кораб: от Черно море през Босфора, оттам през Егейско и Средиземно до Гибралтар и после пълен напред чак до Портланд, Мейн. Всичко на всичко две седмици. Кажи го три. Повечето товарни кораби се движат бавно.

Другата карта беше на Съединените щати. На мястото на Портланд имаше голямо мазно петно и хартията беше доста изтрита. Много хора си бяха слагали пръста там, после бяха разпервали педи и бяха пресмятали разстояния и време за пристигане. Една педя на не много едър човек се равняваше на цял ден път с камион. В такъв случай Портланд не беше най-подходящото място за център на дистрибуторска мрежа. Беше твърде далеч от всичко останало.

Книжата по бюрата не ми говореха почти нищо. Успях да видя само, че съдържат дати и данни за товари. А също и колонки с цени. Някои високи, други ниски. Срещу цените имаше кодове. Може би обозначаваха килими. Или нещо друго. Но на пръв поглед офисът по нищо не се отличаваше от най-обикновена спедиторска агенция. Запитах се дали Териса Даниъл бе работила тук.

Останах още малко така, заслушан в гласовете. В разговора вече се прокрадваше раздразнение и тревога. Върнах се в коридора. Извадих пистолета на Дъфи от колана си и го пъхнах в джоба на палтото с пръст на спусъка. Пистолетите „Глок“ нямат страничен предпазител. Вместо това имат едно допълнително лостче на самия спусък, което щраква назад при натискане. Натиснах го леко с показалеца си. Усетих как поддаде и щракна. Исках да бъда подготвен. Казах си, че най-напред ще застрелям Дюк. После човека със скенера. Бек накрая. Бек вероятно беше най-бавният от тримата, а най-бавният винаги се оставя за последно.

Сложих и другата си ръка в джоба на палтото. Човек с една ръка в джоба изглежда въоръжен и опасен. Човек с двете ръце в джобовете изглежда отпуснат и мързелив. Не представлява заплаха. Поех си дълбоко дъх и влязох в общото помещение, като се стараех да вдигам шум.

— Ехей! — извиках.

Вратата на задната стаичка се разтвори мигновено. И тримата проточиха шии да видят кой е. Бек, Дюк, третият. Без оръжие.

— Как влезе тук? — запита Бек. Изглеждаше уморен.

— Беше отворено — казах аз.

— Откъде знаеше през коя врата?

Ръцете ми останаха, пъхнати в джобовете. Не можех да им кажа, че съм видял надписа, понеже знаех названието на фирмата от Дъфи, а не от него.

— Колата ти е паркирана отвън.

Той кимна.

— Добре.

Изобщо не ме запита как ми е минал денят. Човекът със скенера сигурно вече му го бе описал. Сега той стоеше и ме гледаше. Беше по-млад от Бек. И от Дюк. И от мен. Едва ли имаше трийсет и пет. Което не му пречеше да изглежда опасен. Имаше плоски скули и безизразни очи. Приличаше поне на стотина престъпници, които бях арестувал в армията.

— Добре ли пътува? — запитах го аз.

Той не отговори.

— Видях те да внасяш скенера. Намерих и първия бръмбар. Под седалката.

— Защо си го търсил? — запита той.

— Навик — отвърнах. — А къде беше вторият?

— Отзад, в каросерията. Не спря да обядваш.

— Нямам пари — казах аз. — Още никой не ми е дал.

Човекът даже не се усмихна.

— Добре дошъл в Мейн — каза той. — Тук пари току-така не се дават. Трябва да си ги заработиш.

— Добре де — казах аз.

— Викат ми Куклата — каза той, сякаш очакваше името му да ме впечатли. Което не стана.

— Аз съм Джак Ричър — отвърнах.

— Убиецът на полицаи — каза той с особен тон.

Изгледа ме втренчено няколко секунди, после извърна поглед. Не ми беше съвсем ясно откъде се бе появил този тип и каква беше ролята му. Бек беше шефът, Дюк — началник на охраната му, а пък изведнъж някакъв редови гангстер си позволяваше да ме заговаря през главите им.

— Имаме съвещание — каза Бек. — Можеш да ни изчакаш при колата.

Той подкара другите двама пред себе си обратно в задната стая и захлопна вратата в лицето ми. Това само по себе си показваше, че в секретарското помещение няма нищо интересно. Затова аз лениво се отправих към паркинга, като пътем не пропуснах да огледам алармената инсталация на сградата. Беше съвсем проста, но вършеше работа. На вратата и всички прозорци имаше малки правоъгълни пластинки — контактни сензори. От тях покрай касата на вратата и рамките на прозорците тръгваха жички с цвят и дебелина на спагети, които се събираха в една метална кутия, монтирана на стената до дъската за съобщения. По дъската бяха набучени безброй пожълтели хартийки с напомнялия за аварийни изходи, пожарогасители и дати за подновяване на застраховките на служителите. Контролното табло на алармата имаше клавиатура и две лампички. Една червена с надпис включено и една зелена — изключено. Нямаше отделни охранявани зони. Нямаше детектори на движение. Просто сензори за сигнализация срещу проникване в сградата.