Сметки за разчистване

— Лошата е, че не е изключено някой все пак да се е добрал до линкълна, колкото да му хвърли един поглед.

— Какво е станало?

— Нищо конкретно. Просто охраната на гаража се оказа не толкова надеждна, колкото ни изглеждаше.

— Какво означава това?

— Означава, че вече не можем да сме толкова сигурни, че нищо не се е случило.

Чухме как вратата на вана се вдига нагоре по релсите, докато спря в ограничителя. Миг след това се чу и гласът на Елиът, който ни викаше. Приближихме се, като очаквахме да намерим нещо интересно. Вместо това открихме втори предавателен чип. Беше същата метална капсула, със същата двайсетсантиметрова антена от стоманена тел. Залепен беше от вътрешната страна на ламарината, в близост до задната врата, на височината на главата ми.

— Е, няма що! — каза Дъфи.

Товарното пространство беше натъпкано с килими както предишния път. Все едно гледах същия ван. Бяха навити на рула, пристегнати с връв, изправени на единия си край и наблъскани плътно един до друг по височина.

— Ще ги проверяваме ли? — запита старецът.

— Няма време — казах аз. — Ако някой изобщо приема сигнала на този предавател, ще си каже, че имам право на десет минути почивка, и толкова.

— Да пуснем вътре кучето — каза Дъфи.

Някакъв човек, когото не познавах, отвори задните врати на вана на агенцията и измъкна отвътре един зайчар на каишка. Грозновато животинче с къси крака и издължено, леко дебеличко тяло, с юздичка като на служебно куче. С дълги уши и припряно изражение на лицето. Аз обичам кучета. Понякога даже си мисля дали да не си взема едно. Да ми прави компания. Това обаче не ми обърна никакво внимание. Просто се остави инструкторът му да го отнесе до синия ван и зачака указания. Човекът го вдигна на ръце, постави го в каросерията и откопча каишката му. После щракна с пръсти и му каза нещо на ухото. Кучето се закатери по килимите и заобхожда товарното пространство. С неговите къси крачка това не беше никак лесно, но животното добросъвестно обходи всеки сантиметър от товара, после се върна на изходна позиция и замаха опашка с блеснали очи и някаква абсурдно ухилена физиономия, сякаш казваше: За какво всъщност ми губите времето?

— Нищо — каза инструкторът.

— Товарът е законен — каза Елиът.

Дъфи кимна.

— Но защо тогава се връща обратно на север? Да не би да изнасят килими за Одеса?

— Пробват ме — казах аз. — Да видят дали ще погледна отзад.

— Възстанови пломбата — каза Дъфи.

Непознатият измъкна птичаря от каросерията, Елиът се протегна нагоре и спусна вратата, старецът хвана поялника, а Дъфи отново ме дръпна встрани.

— Решавай — каза тя.

— Ти как би постъпила?

— Аз казвам да отменим операцията. Линкълнът ни е слабото място. Може да ти струва живота.

През рамото й виждах как работи старецът. Той вече оформяше капката метал на мястото на свързване.

— Те вече се хванаха — казах. — Аз им сервирах страхотна история. Невъзможно е да не са се хванали.

— Може да са видели линкълна.

— Не разбирам защо им е било да го гледат.

Старецът привършваше. Той се беше навел да духне телта, за да направи лъскавия нов метал мътен и стар. Дъфи сложи ръка на рамото ми.

— Защо Бек толкова се интересува от узитата? — запита тя.

— Не знам.

— Готово — каза старецът.

— Решавай! — повтори Дъфи.

Помислих си за Куин. Спомних си начина, по който погледът му бе преминал през лицето ми, нито бързо, нито бавно. Представих си белезите от .22-калибровите куршуми, като две допълнителни очи отляво на челото.

— Връщам се — казах накрая. — Мисля, че е достатъчно безопасно. Ако имаха и най-малко съмнение, още тая сутрин щяха да ми видят сметката.

Дъфи не отговори. Не се опита да спори с мен. Просто свали ръка от рамото ми и ме пусна да вървя.

5

Тя ме пусна да вървя, но не си поиска обратно пистолета. Може би го направи подсъзнателно. Или може би наистина искаше пистолетът да е у мен. Аз го натиках в колана си отзад на кръста. С него се чувствах далеч по-удобно, отколкото с големия колт. Резервните пълнители скрих в чорапите си. После дадох газ и пристигнах на паркинга до доковете на Портланд точно десет часа, след като бях тръгнал оттам. Никой не чакаше да ме посрещне. Не се виждаше никакъв черен кадилак. Аз влязох направо в заграденото пространство и паркирах. Пуснах ключовете в джоба на вратата и слязох. Чувствах се уморен и леко пооглушал след осемстотин километра по шосетата.