Сметки за разчистване

Не изчаках при колата, както ми бе наредено. Вместо това се разходих, за да поогледам терена. Целият район около складовете беше пълен с фирми, подобни на тази на Бек. Към него водеше асфалтов път за камиони. Предположих, че системата работи еднопосочно: от доковете пристигат контейнери, които се стоварват в складовете. Оттам се товарят на камиони и поемат на юг, Бек не бе направил и опит да прикрие склада си — намираше се в центъра на редица от пет сгради. Само дето нямаше външна товарна рампа. Вместо това имаше метална врата, която се вдигаше нагоре като ролетка. В момента линкълнът на Куклата я беше запречил, но иначе беше достатъчно голяма, за да влезе камион. Тайната беше гарантирана.

Външна охранителна система нямаше. Мястото по нищо не приличаше на пристанищата на военноморските сили. Никаква бодлива тел, никакъв портал с бариери, никакви будки с часови. Просто един запуснат, буренясал лабиринт от сгради, строени без план и система, с изровен асфалт и доста на брой тъмни ъгълчета. Предположих, че тук денонощно кипи дейност. Каква и колко, можех само да гадая. Но сигурно предостатъчно, за да не се забелязва кой влиза и излиза.

Бях се върнал при кадилака и стоях, подпрян на калника му, когато вратата на сградата се отвори. Бек и Дюк излязоха навън, а Куклата се спря в коридора. Ръцете ми си бяха все така в джобовете. Мислено продължавах да държа Дюк на мушката. Но в движенията им нямаше недоверие. Нито намек за открита агресия. Бек и Дюк крачеха замислено към колата. Изглеждаха изморени. Куклата продължаваше да стои на вратата, сякаш сградата беше негова.

— Да вървим — каза Бек.

— Чакайте малко — провикна се Куклата. — Искам първо да говоря с Ричър.

Бек се закова на място. Не се обърна.

— Само пет минути — каза Куклата. — Не повече. После аз ще заключа.

Бек не каза нищо. Дюк също. И двамата изглеждаха ядосани, но явно нямаха желание да му противоречат. С ръце в джобовете аз се върнах назад. Куклата се обърна и ме поведе през секретарското помещение към задната стаичка. Оттам през една вътрешна врата преминахме в нещо като стъклена кабина в самия склад. През стените й се виждаше мотокар и безкрайни железни стелажи, натъпкани с килими. Стелажите бяха поне шест метра високи, килимите бяха навити на рула и пристегнати с връв. Втора врата извеждаше навън, към склада, а в кабината имаше само метално бюро с компютър. Столът към бюрото беше стар и протрит. През всичките му шевове се подаваше мръсен жълтеникав дунапрен. Куклата седна на него, погледна ме изотдолу и разтегна устата си в нещо, което според него би трябвало да наподобява усмивка. Аз стоях до бюрото, извърнат на една страна, и го гледах от горе на долу.

— Какво? — запитах.

— Виждаш ли го тоя компютър? — каза той. — С него мога да вляза във всяко бюро за регистрация на моторни превозни средства в цялата страна.

— Е?

— И мога да проверявам регистрационни номера.

Не отговорих. Той бръкна в джоба си и извади пистолет. Движението му беше бързо, плавно и ловко. Но пък и оръжието беше подходящо за целта. Беше съветски ПСМ — малък автоматичен пистолет, плосък и загладен отвсякъде, за да не се закача в дрехите. Тия пистолети стрелят с някакви изчанчени съветски патрони, които трудно се намират. Предпазителят е в задната част на шейната. Този в ръката на Куклата беше в предно положение; не помнех дали това означава, че пистолетът е на положение предпазител или готов за стрелба.

— Какво искаш? — запитах го.

— Искам с твоя помощ да проверя едно свое съмнение — каза той. — Преди да го разглася и да ме повишат с една или две степени.

Кратко мълчание.

— И как смяташ да постигнеш това? — запитах.

— Като споделя с тях една малка тайна, която те още не знаят — каза той. — Може дори да получа премия. Например петте бона, които са определили за теб.

Натиснах леко спусъка на глока в джоба си и предпазителят щракна назад. Погледнах през лявото си рамо. Оттам през прозореца на офиса се виждаха Бек и Дюк, застанали на паркинга до кадилака, с гръб към мен. Разстоянието беше около дванайсет метра. Твърде близо.

— Аз бях тоя, който разкара нисана — каза той.

— Къде?

— Няма значение — отвърна той. После отново се усмихна.

— И какво?

— Откраднал си го, казваш. Наслуки, от някакъв паркинг.

— Е?

— Беше с номера от Масачузетс — каза той. — Но фалшиви. Никога не са издавани официално.

Мини, които гърмяха една по една в ръцете ми.

— Така че аз проверих СИН-а. Серийният идентификационен номер. Всяка кола има такъв. Една малка табелка под арматурното табло.

— Знам — казах аз.

— Че е нисан, нисан е — каза той. — Максима. Дотук добре. Само дето регистрацията е от щата Ню Йорк. И е на името на едно лошо момче, арестувано преди пет седмици. От федералните власти.

Не казах нищо.

— Няма ли да пожелаеш да ми обясниш, а? — попита Куклата.

Мълчах.

— Може пък да ми разрешат лично да те очистя — каза той. — Предчувствам, че ще ми хареса.

— Мислиш ли?

— И преди съм го правил — рече той, сякаш имаше нужда да се доказва. — Да очистя някого, де.

— Колко пъти?

— Достатъчно.