Сметки за разчистване

Излязох от двора с гаражите и се замотах около задната стена на къщата. Спрях се до ъгъла на зида, който ограждаше двора. Постоях неподвижно няколко секунди, после се извърнах под прав ъгъл и тръгнах надолу покрай стената, сякаш исках да хвърля един поглед към океана. Водата беше още спокойна, но откъм югоизток се задаваше дълга мазна вълна без пяна. Водата беше черна и изглеждаше безкрайно дълбока. Погледах я няколко мига, после се наведох и бутнах вързопа с пистолетите в една изровена падинка плътно до стената. Около нея растяха бурени и напълно я скриваха от погледа. За да ги открие, човек трябваше буквално да се спъне в тях.

Върнах се към къщата, загърнат в палтото си, като се преструвах на човек, който обича самотата и току-що си е откраднал няколко минути покой. Беше тихо. Птиците, които кръжаха над брега, се бяха прибрали. За тях беше вече тъмно. В гнездата щяха да са в безопасност. Извърнах се и закрачих към задната врата. През верандата влязох в кухнята. Металният детектор изписка. Дюк, механикът и готвачката се обърнаха едновременно и погледнаха към мен. Аз се почудих за миг. Измъкнах ключовете и ги вдигнах нагоре. Те загубиха интерес. Влязох и пуснах ключовете на масата пред Дюк. Той не посегна да ги вземе.

Третата ми полза от състоянието на Дюк се прояви постепенно по време на вечерята. Той беше толкова изтощен, че очите му се затваряха. През цялото време мълчеше. Кухнята беше затоплена и пълна с пара, а храната беше такава, че би могла да приспи всекиго — гъста крем супа, пържола и задушени картофи. От всичко по много. Порциите бяха грамадни. Готвачката работеше като конвейер. В единия ъгъл на масата имаше недокосната пълна чиния. Може би някой имаше навика да вечеря по два пъти.

Хранех се бързо, като през пялото време се ослушвах за телефона. Повтарях си, че още на първото иззвъняване ще грабна ключовете и ще хукна навън. На второто трябваше да съм вече зад волана на кадилака. На третото — на половината дължина на алеята за коли. Може би щях да успея да разбия портала. Със сигурност щях да прегазя Поли. Но телефонът мълчеше. В къщата не се чуваше нищо друго, освен звукът от дъвчещи челюсти. Както винаги нямаше кафе, което започваше да ми дотяга. Аз обичам кафе. Вместо това пих вода. Налях си я от крана на кухненската мивка. Имаше вкус на хлор. Налях си втора чаша. Преди да съм я допил, в кухнята влезе прислужницата. Приближи се до мястото, където бях седнал, като тътрузеше старомодните си обувки. Беше срамежливо момиче. Приличаше на ирландка, която неотдавна е пристигнала в Бостън от Конемара, но не е могла да си намери работа.

— Мистър Бек ви вика — каза тя.

За втори път я чувах да говори. По акцента също можеше да бъде ирландка. Беше се увила плътно с вълнената си жилетка.

— Веднага ли? — запитах.

— Мисля, че да.

Той ме очакваше в квадратната стая с дъбова маса, където бях играл на руска рулетка.

— Тойотата е с регистрация от Хартфорд, Кънектикът — каза той. — Тази сутрин Куклата провери по номера.

— В Кънектикът наистина няма преден номер — отбелязах аз, колкото да кажа нещо.

— Ние познаваме собствениците — каза той.

Настъпи тишина. Аз го гледах втренчено. Нужна ми бе част от секундата, за да разбера какво ми казва.

— Откъде ги познавате? — запитах накрая.

— Имаме делови взаимоотношения.

— В търговията с килими?

— Естеството на взаимоотношенията ни не те засяга.

— И кои са те?

— Това също не те засяга.

Аз си замълчах.

— Само че има един проблем — каза той. — Собствениците на пикапа не са онези, които ти ни описа.

— Сигурен ли си?

Той кимна.

— Ти ги описа като високи и руси. А собствениците на пикала са латиноси. Дребни и мургави.

— Че какви може да са ония, дето ги видях в него? — запитах аз, пак колкото да кажа нещо.

— Има две възможности — отвърна той. — Първо, може някой да им е задигнал пикапа.

— Или?

— Второ, възможно е да са наели още персонал.

— И двете изглеждат правдоподобни.

Той поклати глава.

— Не и първата. Аз им позвъних. Никой не отговаряше. Поразпитах тук-там. Оказа се, че са изчезнали. А какъв е смисълът да изчезват само защото някой им е задигнал пикапа?

— Следователно са увеличили персонала.

Той кимна.

— Като са решили да хапят ръката, която ги храни.

Не отговорих.

— Сигурен ли си, че ползваха узита?

— Нали ги видях — отвърнах аз.

— А не МП5К?

— Не — отвърнах. — Изключено.

Между двете системи оръжия не може да става сравнение. Просто нямат нищо общо. МП5К е скъсена версия на картечния пистолет „Хеклер & Кох“ от началото на 70-те. Има две дебели ръкохватки от скъпа пластмаса. Изглежда много футуристично. Като реквизит от научнофантастичен филм. В сравнение с него узито сякаш е правено от пиян слепец.

— Изключено — повторих аз.

— Не ти се струва възможно да е случайно отвличане? — запита той.

— Не — отвърнах. — Едно на милион.

Той отново кимна.

— Значи те са ни обявили война — каза той. — И са се покрили. Изчезнали са.

— Защо им е притрябвало да го правят?

— Нямам представа.

Пълна тишина. Дори морето не се чуваше. Големите заоблени вълни идваха и си отиваха безмълвно.

— Смяташ да ги търсиш ли? — запитах.