Сметки за разчистване

Хвърлих бърз поглед през задния прозорец на офиса. Пуснах глока и извадих ръце от джоба си.

— Списъците на нюйоркското бюро за регистрация сигурно са остарели — казах аз. — Колата не беше нова. Може да е била продадена извън щата преди година. Провери ли разпознавателния код?

— Къде?

— Горе вдясно на екрана. Ако е осъвременен, съдържа верния номер. Аз бях военен полицай. Влизал съм в компютрите на нюйоркското бюро доста повече пъти от теб.

— Не си падам особено по военни полицаи — каза той.

Не изпусках от поглед пистолета в ръката му.

— Изобщо не ме интересува по кого си падаш — казах. — Просто ти обяснявам как работи системата. И аз съм правил същата грешка навремето. И то неведнъж.

Куклата мълчеше и мислеше.

— Дрън-дрън — каза накрая той.

Беше мой ред да се усмихна.

— Карай тогава — казах, — излагай се. Стани за смях. На мен какво ми пука!

Няколко безкрайни мига Куклата седя мълчаливо. После прехвърли пистолета в лявата си ръка и сграбчи мишката. Докато се взираше в екрана, с крайчеца на окото си попоглеждаше към мен. Аз се приближих леко, сякаш исках да надникна зад рамото му. Появи се страницата на Бюрото за регистрация на моторни превозни средства на щата Ню Йорк. Пристъпих още малко напред. Вече бях зад рамото му. Той набра, явно по памет, оригиналния регистрационен номер на нисана. Натисна SEARCH. Екранът отново се смени. Надвесих се леко напред, сякаш бях твърдо решен да го опровергая.

— Къде? — запита отново той.

— Ето тук — казах аз и посегнах към монитора. Ала дясната ми ръка не довърши движението си. Вместо това се спря върху врата му. В това време лявата ми ръка издърпа пистолета от неговата лява. Пистолетът падна на пода. Чу се звук, какъвто е нормално да се чуе, когато половин кило стомана се удари в прост дъсчен под, покрит с линолеум. Очите ми бяха извърнати към прозореца. Дюк и Бек продължаваха да стърчат отвън с гръб към мен. Вече държах врата на Куклата с две ръце и започнах да стискам. Той се мяташе бясно и риташе. Съпротивляваше се. Леко преместих ръце и смених хватката. Столът под него падна. Аз стисках още по-силно. Стисках и гледах към прозореца. Куклата дереше с нокти китките ми. Продължавах да стискам. Устата му се отвори и езикът му провисна навън. После той направи това, което очаквах: пусна китките ми и посегна към очите. Аз дръпнах глава назад, проврях ръката си под челюстта му, стиснах го в сгъвката на лакътя си и опрях другата си ръка в главата му. После с рязко движение му пречупих врата.

Изправих стола и прилежно го прибрах под бюрото. Вдигнах пистолета от пода и извадих пълнителя. Беше пълен. Вътре имаше осем 5.45-милиметрови съветски патрони с широка гилза, която се стесняваше към куршума като гърло на бутилка. Куршумът е горе-долу с размера на .22 калибър, има ниска начална скорост, но казват, че удря достатъчно яко. Казват също, че хората на КГБ били много доволни от тия пистолети. Проверих цевта. Вътре имаше патрон. Проверих и предпазителя. Беше на положение готов за стрелба. Сглобих отново пистолета, вкарах патрон в цевта, поставих го на предпазител и го пуснах в джоба си.

После прерових дрехите му. По джобовете си имаше съвсем обикновени неща: портфейл, мобилен телефон, щипка за пари без много банкноти в нея, голяма връзка ключове. Оставих всичко на мястото му. Отворих задната врата и се огледах. Бек и Дюк не се виждаха оттам, закрити от ъгъла на сградата. След като аз не можех да ги видя, те също не можеха да ме видят. Наоколо нямаше никой друг. Приближих се до линкълна на Куклата и отворих шофьорската врата. Дръпнах лостчето, което освобождаваше ключалката на багажника. Ключалката тихо изщрака и капакът се вдигна на пружините си с два пръста нагоре. Влязох обратно вътре и извлякох трупа за яката. Отворих докрай капака и го натиках в багажника. Притиснах леко капака, докато щракна, и внимателно затворих шофьорската врата. Погледнах часовника си. Петте минути бяха изтекли. С изхвърлянето на боклука щеше да ми се наложи да се заема друг път. Минах по обратния път — през стъклената кабинка, през задната стаичка на офиса, после през секретарското помещение и през входната врата излязох навън. Бек и Дюк се извърнаха. Бек изглеждаше премръзнал и раздразнен от забавянето. Като те е яд, защо стоя тук като паметник? — помислих си. Дюк трепереше от студ, очите му бяха насълзени, устата му разтегната в прозявка. Приличаше на човек, който не е спал трийсет и шест часа. Имам тройна полза от това, помислих си.

— Аз ще карам — казах. — Ако искаш, де.

Дюк се поколеба. Не отговори.

— Знаеш, че мога да карам — настоях. — Днес цял ден съм карал. По твоя заповед. Куклата ти е разказал.

Той мълчеше.

— И това ли беше изпит? — запитах.

— Намерил си бръмбара — каза той.

— Ти сериозно ли мислеше, че няма да го намеря?

— Ако не го беше намерил, може би щеше да постъпиш по-различно.