Сметки за разчистване

Беше шест вечерта и слънцето се спускаше към хоризонта далеч зад града. Вятърът носеше студена влага на талази откъм морето. Закопчах палтото си и около минута стоях неподвижно, за в случай, че ме наблюдаваха. После се отдалечих от мястото. Гледах да си давам вид, че се лутам безцелно. Същевременно поех на север, като внимателно оглеждах сградите от двете си страни. Отвсякъде паркингът беше обграден от ниски офиси. Приличаха повече на фургони без колела. Бяха паянтови и зле поддържани. Имаха си собствени паркинги, тесни и запуснати, пълни със средно евтини коли. Цялата околност имаше делови и непретенциозен вид. Тук се водеше сериозна търговия. Това поне беше ясно. Никакви лъскави корпоративни централи, никакви мраморни фоайета с фонтани и бронзови скулптури — един свят на обикновени хора, които работят здраво, за да си изкарат хляба, скрити зад немити прозорци с разнебитени, провиснали щори.

Някои от офисите бяха най-обикновени пристройки към малки складове. Самите складове представляваха модерни метални конструкции от модулни елементи. Към тях имаше бетонни товарни рампи, високи половин човешки ръст. Паркингите им бяха оградени с дебели бетонни стълбове, по които се виждаше остъргана автомобилна боя във всички цветове на дъгата.

Бяха ми нужни около пет минути, за да открия черния кадилак на Бек. Беше паркиран в средата на правоъгълник от напукан асфалт по диагонал спрямо стената на един склад, близо до вратата на офиса. Самата врата приличаше на вход на някоя къща в предградията. Беше изработена от масивно дърво в колониален стил. Имаше вид, сякаш никога не е била боядисвана и от соления въздух беше станала сива и грапава. Върху нея имаше завинтена избеляла табелка:

Буквите бяха наплескани с боя на ръка и странно напомняха онези маниерно нескопосни надписи в квартала на хипитата в Сан Франциско през шейсетте години, с които се рекламираха големите концерти на открито на „Джеферсън Еърплейн“ или „Грейтфул Дед“.

Чух шум на приближаващ автомобил. Скрих се зад ъгъла на съседната сграда и зачаках. Беше голяма кола, която се движеше бавно. Чувах ясно как меките балонни гуми шляпат в пълните с вода дупки на асфалта. Лимузина „Линкълн Таун Кар“, черна и лъскава, абсолютно идентична с онази, която бяхме съсипали пред портите на колежа. Двете коли сигурно бяха слезли една след друга от конвейера и имаха поредни серийни номера. Линкълнът бавно заобиколи кадилака на Бек, зави зад ъгъла и паркира зад стената на склада. От шофьорската седалка слезе мъж, когото не бях виждал преди. Той се протегна и прозина, сякаш също току-що бе шофирал осемстотин километра по шосетата. Беше среден на ръст, набит, с късо подстригана черна коса, с изпито лице и лоша кожа. Беше намръщен, сякаш недоволен от нещо. Изглеждаше опасен. Но същевременно нямаше вид на шеф. По-скоро на подчинен. Явно се намираше на доста ниско стъпало в стълбицата. Което го правеше още по-опасен. Той се наведе и извади от колата портативен радио скенер. Уредът имаше дълга хромирана антена и малък високоговорител, покрит с метална решетка, който писукаше, квакаше и изобщо издаваше съответните звуци, когато уловеше сигнала на съответния предавател от два-три километра разстояние.

Мъжът сви обратно зад ъгъла и бутна небоядисаната врата. Аз останах на място. Прекарах през съзнанието си последните десет часа. От гледна точка на радио проследяването бях спирал на три пъти. Всяко от трите спирания беше достатъчно краткотрайно, за да изглежда правдоподобно. Разбира се, ако ме бяха следили и визуално, това беше друга история. Но в огледалата ми не се бяха мяркали никакви черни линкълни. Бях склонен да се съглася с Дъфи: човекът със скенера се бе движил по шосе 1.

Изчаках още минута. После излязох от укритието си и пристъпих към вратата. Бутнах я и тя се отвори. Тясното коридорче завиваше веднага под прав ъгъл вляво и от него се влизаше в неголямо общо помещение с бюра и кантонерки. Нямаше хора. Всичките бюра, три на брой, бяха свободни. Но имаха вид, сякаш доскоро са били заети. В това нямаше съмнение. И трите бяха покрити с неща, каквито хората оставят след себе си в края на работния ден. Неприключена документация, изплакнати чаши от кафе, бележки с напомнялия какво да свършат на следващия ден. На стената имаше електрически калорифери, в помещението беше много топло и се носеше лека миризма на парфюм.

В дъното на общото помещение имаше затворена врата, зад която се чуваха гласове. Разпознах Бек и Дюк. Чуваше се и един трети глас, който вероятно беше на мъжа с радио-скенера. Не можех да чуя какво си казват, но в тона на разговора имаше някаква нервна припряност, сякаш спореха. Никой не повишаваше глас, но явно не си говореха за времето.