Сметки за разчистване

Не се виждаше някой да ме причаква, макар че по околните сгради имаше десетки малки мръсни прозорчета, на всяко едно от които можеше да е застанал наблюдател. Но аз не усещах нищо. Да усещаш не е като да знаеш със сигурност, но понякога трябва да се задоволиш и с това. Стоях неподвижно, докато ми стана студено, след което се върнах при вана. Качих се, заобиколих карето и влязох в паркинга. Спрях го на сантиметри от муцуната на неговия брат близнак, извадих ключовете и ги пуснах в джоба на вратата. Огледах се още веднъж за последно и слязох. Бръкнах в джоба на палтото си и стиснах дръжката на глока. Заслушах се. Нищо. Само шумът на боклук, носен от вятъра, и далечните звуци на един западащ град, който се мъчи да изкара криво-ляво деня. Бях в безопасност, освен ако някой не се готвеше да ми види сметката с далечен изстрел от карабина с оптически мерник. Срещу което глокът на Дъфи нямаше да ми помогне особено, колкото и да го стисках за кураж в джоба си.

Другият ван беше притихнал и студен. Вратата беше отключена, ключовете бяха в джоба. Дръпнах назад седалката и нагласих огледалата. Направих се, че изпускам ключовете на пода, наведох се да ги взема и проверих с ръка под седалките. Предавател нямаше. Напипах само обвивки от дъвка, валма косми и прахоляк. Запалих двигателя. Дръпнах се няколко метра на заден ход от вана, с който бях пристигнал, изкарах новия от паркинга и поех обратно към магистралата. Никой не ме последва.

Новият ван вървеше малко по-добре от стария. Двигателят не бучеше чак толкова и теглеше повече. Може би километражът му бе превъртан само веднъж, максимум два пъти. Лентата на шосето се навиваше отдолу и аз се носех бързо на север. Вперил поглед напред през стъклото, сякаш виждах самотната голяма къща на скалистия нос да се увеличава с всяка минута. Тя едновременно ме привличаше и отблъскваше с еднаква, загадъчна сила. Седях неподвижно на шофьорската седалка, стиснал с една ръка волана, и се насилвах да държа очите си отворени. Роуд Айланд беше тих и спокоен. Никой не ме следваше. Направих дълъг завой по магистралата около Бостън и след това се понесох през хълмовете на североизток, където отляво на шосето се редяха запуснати бунища като град Лоуел, а някъде далеч вдясно се гушеха симпатични градчета с имена като Нюбърипорт, Кейп Ан и Глостър. Сбогом, Масачузетс. Все още нямах опашка. Следващият щат беше Ню Хампшър. М-95 пресича щата само в едно ъгълче от трийсетина километра, като последното населено място е Портсмут. Подминах го и се заоглеждах за знаци към следващия голям паркинг. Оказа се почти на границата с Мейн. Според знака Дъфи, Елиът и старецът с изцапания от боя костюм трябваше да ме чакат дванайсет километра по-нататък.

Само че Дъфи, Елиът и старецът този път не бяха сами. Бяха довели със себе си служебно куче. Оставиш ли на федерални чиновници достатъчно време да мислят, винаги ще те изненадат с нещо. Паркингът почти по нищо не се различаваше от предишния край Кенебънк; още щом отбих, видях двата им форда един до друг на края на една редица коли. До тях имаше ван без отличителни знаци, с въртящ се вентилатор на покрива. Паркирах през четири коли от тях и известно време чаках, слухтях и се озъртах, но никой не отби след мен. За банкета не се притеснявах. Имаше толкова дървета, че откъм шосето не се виждаше нищо. В щата Мейн ако не друго, поне дървета има в изобилие.

Слязох от вана, старецът прекара колата си по-близо и отново се залови за поялника. Дъфи ме хвана за лакътя и ме дръпна встрани.

— Говорих с няколко души — каза тя, като вдигна нагоре мобилния си телефон сякаш за доказателство. — Имам добра и лоша новина.

— Първо добрата — казах аз. — Зарадвай ме с нещо.

— С тойотата нещата биха могли все пак да се окажат наред.

— Биха могли, а?

— Доста е сложно. От митницата се сдобихме с графика за пристигане на контейнерите на Бек, Всичката му стока идва от Одеса. Това е град в Украйна, на Черно море.

— Знам къде е.

— Възможна отправна точка за експорт на килими. Дотам стигат през Турция от целия Близък изток и така нататък. Но от наша гледна точка Одеса е преди всичко транзитен пункт за хероин. Всичко, което не пристига тук направо от Колумбия, се стича в Одеса от Афганистан и Туркменистан през Каспийско море и Кавказ. Следователно, ако Бек получава стоката си от Одеса, тази стока може да е само хероин, а един вносител на хероин няма да се занимава с някакви си пласьори на екстази от Кънектикът. Или откъдето и да било. Той просто няма никакво отношение към тях. Не би и могъл да има. Това са две напълно различни сфери. Така че, за да ги издири, той трябва да започне от нищо. Какво ще му даде някакъв регистрационен номер? Едно име и един адрес. Информация, която нищо не му говори. Ще му трябват няколко дни, за да разбере кои са и да тръгне по следите им.

— Това ли ти е добрата новина?

— Според мен е достатъчно добра. Вярвай ми, това са различни светове. А ти, тъй или иначе, имаш само няколко дни. Не можем да държим вечно тия бодигардове.

— А каква е лошата?

Тя помълча няколко мига.