Сметки за разчистване

Имаше килими. Вратата се хлъзна с потракване по релсите си нагоре и товарното пространство се изпълни с дневна светлина. Вътре имаше около двеста килима, навити на рула, пристегнати с връв и наредени изправени плътно един до друг. Бяха с различни размери, като по-високите рула бяха най-навътре, откъм кабината на вана, а най-ниските отзад, до вратата. Погледнати отвън, те се издигаха стъпаловидно като някакво древно базалтово образувание. Бяха навити с лицето навътре, така че отвън се виждаха само гърбовете им, груби и безцветни. Всяко руло беше привързано по на няколко места с яка връв, стара и пожълтяла. Каросерията беше изпълнена с тежка воня на непрана вълна и с по-слабата, едва доловима миризма на органични бои.

— Трябва да ги проверим един по един — каза Дъфи, видимо разочарована.

— С колко време разполагаме? — попита старецът.

— С четирийсет минути.

— Тогава да разгънем няколко наслуки.

Извадихме два от предната редица. Бяха навити плътно, без картонени тръби за сърцевина. Просто така, бяха намотани върху краищата си и пристегнати яко с връвта. Единият беше с ресни. Те миришеха на застояло и мухъл. Възлите на връвта бяха стари и разръфани. Потеглихме ги с нокти, но така и не успяхме да ги развържем.

— Сигурно прерязват връвта — каза Дъфи. — Но ние не бива да правим така.

— Правилно — каза старецът. — Не бива.

Самата връв беше грубо усукана на ръка, вероятно в чужбина. От години не бях виждал такава. Беше направена от някакви естествени влакна. Коноп или може би юта.

Измъкнах един килим. Претеглих го на ръце. Тежеше горе-долу колкото би трябвало да тежи килим от такава материя. Стиснах го. Той поддаде леко. Поставих го изправен върху единия му край на асфалта и го ударих силно с юмрук в средата. Килимът се поогъна, точно както би се огънал всеки плътно навит килим при подобен удар.

— Това са си килими и нищо друго — казах аз.

— Да няма нещо отдолу? — предположи Дъфи. — Да не би да са стъпили върху нещо?

Ние заизмъквахме един по един отделни килими, като ги нареждахме на асфалта в същия ред, в който трябваше да ги върнем обратно. Така наслуки проправихме пътечка на зигзаг през масата от навити рула в товарното пространство. Високите рула в дъното бяха точно това, което изглеждаха по-големи килими, навити на руло и пристегнати с връв. Отдолу нямаше нищо скрито. Слязохме от каросерията и известно време се гледахме един друг, застанали сред тази налудничава гора от изправени нагоре като стволове на дървета килими.

— Целият товар е само за заблуда — каза Дъфи. — Бек е знаел, че ще намериш начин да отвориш пломбата.

— Възможно е — казах аз.

— Или пък просто е искал да те отпрати временно от къщата.

— Защо му е било нужно?

— За да те проучва на спокойствие — отвърна тя. — Да не му се пречкаш, докато се убеди кой си.

Погледнах часовника си.

— Време е да ги качваме обратно. Вече и без това ще трябва да карам като луд.

— Ще дойда с теб — каза тя. — Докато застигнем Елиът, искам да кажа.

Кимнах.

— И аз искам да дойдеш. Имаме да говорим.

Качихме килимите в каросерията, върнахме всеки на мястото му и ги посритахме и поблъскахме, докато застанаха в първоначалното си положение. После аз смъкнах вратата надолу, а старецът се хвана за поялника. Той вмъкна счупената пломба обратно в изрезите и събра двата края на прекъснатата оловна тел. Нагря поялника, допря го до краищата на телта и поднесе оловния припой към него. Между прекъснатите краища на телта се оформи голямо сребристо топче метал. Цветът му не подхождаше, а освен това беше много грубо. С него пломбата приличаше на карикатура на змия, погълнала заек.

— Не бой се, ще я оправя — рече старецът.

С върха на поялника той започна да размазва топчето метал, като капка боя с четка за рисуване, докато то постепенно изтъня и се оформи. От време на време изтръскваше излишния метал, който се отлагаше по поялника. Накрая пломбата възвърна първоначалната си форма. Той я изчака да изстине и я духна силно. Сребристата повърхност на новия метал веднага потъмня и стана мътно сива. Вече не личеше нищо. Аз никога не бих могъл да се справя толкова добре.

— Отлично — казах аз. — Но ще ти се наложи да повториш операцията. Възложено ми е да докарам обратно друг такъв ван. Добре е да хвърлим един поглед и на него. Ще се срещнем на първия паркинг северно от Портсмут, Ню Хампшър.

— Кога? — запита той.

— Бъди там точно след четири часа.

Още преди старецът да си е събрал нещата, двамата с Дъфи се метнахме във вана и отпрашихме на юг. Натисках газта докрай, но грохналата машина отказваше да вдигне повече от сто и десет. Освен това каросерията беше квадратна като тухла и въздушното съпротивление ни пречеше допълнително. Но сто и десет не беше зле. Имах дори няколко минути аванс.

— Видя ли му офиса? — запита Дъфи.

— Още не — отвърнах. — Трябва обаче да го огледаме. Цялата му дейност на това пристанище си струва да се огледа.