Сметки за разчистване

— Кошмар — отвърнах аз. Разправих й за гранитната стена с бодлива тел отгоре, за металните детектори във вратите и за стаята ми без ключалка отвътре. А също и за Поли.

— Някакви следи от моята агентка? — запита тя.

— Та аз от снощи съм там.

— Тя е в къщата — каза Дъфи. — Длъжна съм да го вярвам. Не отговорих.

— Трябва да направиш нещо — каза тя. — С всеки час, прекаран там, затъваш все повече. А и тя също.

— Знам.

— Що за човек е тоя Бек? — запита.

— Мошеник — отвърнах аз. После й разказах за номера с чашата и отпечатъците, както и за бързината, с която се бяха отървали от нисана. Накрая споменах и за играта на руска рулетка.

— И какво, ти игра ли?

— Шест пъти поред — казах аз, без да отделям поглед от рампата.

Тя се облещи насреща ми.

— Ти си ненормален. При шанс шест към едно би трябвало да си мъртъв.

Усмихнах се.

— Ти играла ли си някога?

— За нищо на света. Не обичам такива залагания.

— Ти си като повечето хора. Бек е същият като теб. И той си мислеше, че шансовете са шест към едно. Докато всъщност са по-скоро шестстотин към едно. Сложи един-единствен тежък патрон в барабана на качествен, добре поддържан револвер като „Колт Анаконда“ и би било истинско чудо, ако барабанът спре, когато патронът е високо горе. В почти всички случаи тежестта на патрона го дърпа надолу и барабанът спира със зареденото гнездо в долна позиция. Прецизен механизъм, капка масло и земното притегляне свършва останалото. В края на краищата аз не съм идиот. Руската рулетка далеч не е толкова опасна игра, колкото си мислят хората. Освен това си струваше риска, за да ме наемат на работа.

Тя помълча малко. После запита:

— Какво ти казва вътрешният глас?

— Прилича на вносител на килими — отвърнах аз. — Къщата му е натъпкана с килими до тавана.

— Но?

— Но не е. Залагам пенсията си, че не е. Помолих го да ми разкаже за килимите и той го заусуква. Като че ли не го интересуват особено. Повечето хора обичат да говорят за професията си. Запитай ги нещо и после не можеш да ги накараш да млъкнат.

— Ти имаш ли пенсия? — попита тя.

— Не.

Точно в този момент един сив „Форд Торъс“, същият като на Дъфи, ако не се смята цветът, изскочи на гърбицата на изходната рампа. Забави за миг, докато шофьорът се оглеждаше, после стремително се понесе право към нас. На волана беше същият старец, когото бях оставил прострелян край бордюра пред портите на колежа. Той закова колата до синия ван, отвори вратата и се измъкна навън, като си помагаше с ръце, точно както тогава от полицейския каприс. В ръката си държеше голяма найлонова торба с червено-черното лого на магазините „Радио Шак“. Беше издута от кутии. Повдигна я да я видим, ухили се и пристъпи към мен, за да се здрависа. Беше с чиста риза, но със същия костюм както тогава. Отпред имаше големи размазани петна, където се бе мъчил сам да изчисти червената боя. Представих си го, изправен до мивката в мотела, как бе търкал с кърпата за ръце. Не може да се каже, че резултатът беше особено блестящ. Имаше вид, сякаш се е залял с кетчуп.

— Какво, на работа ли те впрегнаха вече? — запита той.

— Не знам в какво точно са ме впрегнали — отвърнах аз. — Имам проблем с една оловна пломба.

Той кимна.

— Така и предположих. Иначе за какво ще спираш насред път?

— Правил ли си го преди?

— Аз съм от старата школа — отвърна той. — Някога отваряхме по десет пломби на ден. Издебнем камиона пред някоя закусвалня и докато оня още си чака супата, ние вече сме го претършували.

Старецът клекна и изсипа съдържанието на найлоновата торба от „Радио Шак“ върху асфалта. Вътре имаше поялник и макара оловен припой. А също и повишаващ трансформатор за поялника, който се включваше в гнездото за запалка на колата. За целта беше нужно двигателят да работи, ето защо той се качи в колата си и я запали, след което я приближи още малко до вана, за да стига кабелът.

Пломбата представляваше халка от изтеглена оловна тел, оформена в двата си края като две плоски кръгчета. Телта беше прокарана през съответните изрези на вратата и кръгчетата бяха притиснати едно в друго с някакъв нагревателен уред, така че да се заварят в кръгла бучка метал с релефен печат. Старецът изобщо не докосна заварените краища. Явно беше, че не му е за пръв път. Той включи поялника и го остави да се нагрее, като един-два пъти го изпробва с плюнка. Когато се убеди, че е готов, го избърса в ръкава на палтото си и го допря до жицата в тънката й част. Жицата се стопи и се раздели на две. Той разшири халката и я изхлузи от мястото й. Наведе се и я остави върху арматурното табло на форда, с който бе дошъл. Аз сграбчих лоста за затваряне на вратата и го дръпнах встрани и навън.

— Е — каза Дъфи. — Какво има вътре?