Сметки за разчистване

Само се облях, колкото да премахна миризмата на пот от: фитнес залата, и се облякох в чуждите дрехи. Бях със собствените си обувки и яке и с палтото от Сюзан Дъфи. Слязох долу и заварих Дюк и Закари Бек, застанали един до друг в коридора. И двамата бяха с палта. Дюк държеше в ръката си ключове от кола. Още не си бе взел душ. Изглеждаше уморен и намръщено се вторачи в мен. Може би се дразнеше, че му нося дрехите. Предната врата беше отворена и; аз видях отвън прислужницата, която потегляше да пазарува с някакъв мръсен стар сааб. Сигурно щеше да купи торта за рождения ден на мисис Бек.

— Да вървим — каза припряно Бек. Тонът му означаваше: Чака ни работа, не се потривай. Двамата тръгнаха напред. Металният детектор изписка два пъти, по веднъж за всеки от тях, но не и за мен. Отвън беше доста хладно и ясно. Черният кадилак очакваше Бек на кръга пред къщата. Дюк му отвори задната врата и той се настани вътре. После Дюк седна зад волана, а аз до него. Така ми се стори правилно. Не разговаряхме помежду си.

Дюк запали двигателя, постави колата на скорост и потегли по алеята към портата. Далеч напред видях Поли, който тъкмо отваряше двете крила за прислужницата със сааба. Беше си облякъл костюма. Изчака ни да минем покрай него. Излязохме през портата и се насочихме на запад, към вътрешността. Обърнах се и го видях как веднага затвори след нас.

Изминахме двайсет и пет километра навътре в сушата и поехме по магистралата на север, за Портланд. Гледах право напред и си мислех къде ли ме водят. И какво ли ще правят с мен, когато стигнем там.

Закараха ме до самия край на пристанището извън града. Наоколо стърчаха кранове; в далечината се виждаха надстройките на корабни палуби. По напукания асфалт бяха натрупани изоставени контейнери. Наблизо имаше няколко ниски офиса. През цялото време пристигаха и заминаваха камиони. Във въздуха кръжаха чайки. Дюк влезе през една порта в малко заградено пространство от бетонни плочи, закърпени тук-там с асфалт. Вътре имаше само един ван без прозорци, паркиран точно в средата. Беше обикновен пикал, каросерията му беше надстроена с квадратен затворен фургон, по-широк от кабината. Такива най-често се наемат за пренасяне на покъщнина. Ванът беше среден във всяко отношение, нито голям, нито малък, без всякакви надписи. Съвсем обикновен ван, с нищо незабележим, син на цвят, на места с избила ръжда. Беше стар и явно бе прекарал живота си на соления морски въздух.

— Ключовете са в джоба на вратата — каза Дюк.

Бек се пресегна напред от задната седалка и ми подаде лист хартия. На него бяха написани указания как се стига до някакво място в Ню Лъндън, щата Кънектикът.

— Закарай вана точно на адреса — каза той. — Това е паркинг, много приличен на тоя тук. Там е паркиран ван, идентичен на този. Ключовете са в джоба на вратата. Оставяш този, взимаш другия и се връщаш.

— Без да поглеждаш вътре — добави Дюк. — Нито в единия, нито в другия.

— И карай бавно — допълни Бек. — Спазвай правилника. Гледай да не привличаш внимание.

— Защо? — запитах аз. — Какво има вътре?

— Килими — отвърна Бек. — Притеснявам се за теб. Търси те полицията. Тъй че по-добре се скатавай. Карай полека. Спри някъде за кафе. Дръж се нормално.

Не казаха нищо повече. Аз слязох от кадилака. Въздухът миришеше на море и мазут, на дизелов пушек и развалена риба. Духаше вятър. Наоколо боботеха машини, във въздуха крещяха чайки. Приближих се до синия ван. Минах близо до задницата му и видях, че вратата на фургона е запечатана с оловна пломба. Пристъпих до кабината и отворих шофьорската врата. Намерих ключовете в джоба от вътрешната й страна. Качих се и запалих двигателя. Наместих се на седалката, сложих си предпазния колан, включих на скорост и изкарах вана от паркинга. Дюк и Бек ме изпратиха с поглед от кадилака. Лицата им бяха безизразни. На първия завои спрях, после свих вляво и тръгнах на юг.

4

Времето минаваше. Мисълта за това не ми даваше мира. Явно бях подложен на нещо като изпит и за да го издържа, ми бяха нужни поне десетина скъпоценни часа. А и ванът се инатеше и не щеше да върви. Беше стар, двигателят гърмеше, но не теглеше, а скоростната кутия скрибуцаше жално. Окачването беше раздрънкано и омекнало, возилото се люлееше и накланяше застрашително. Но огледалата за обратно виждане бяха големи и правоъгълни, завинтени направо за вратите, и през тях виждах всичко, което се намираше на повече от десет метра назад. Движех се по междущатска магистрала 95 в южна посока. Всичко беше спокойно; бях почти сигурен, че никой не ме следи. Почти, но не съвсем.