Сметки за разчистване

Още с влизането си Поли се зае с някакво комплицирано упражнение за разкършване на мускулите. Беше толкова месест, че ръцете и краката му трудно се сгъваха. Бицепсите му пречеха да пипне с пръсти собственото си рамо. Аз огледах гладиатора. Машина с всевъзможни дръжки, лостове и ръкохватки. През система от скрипци минаваха яки черни стоманени въжета, върху които бяха накачени висок стълб оловни тежести. Сигурно общо имаха към двеста и петдесет килограма.

— Какво, ще тренираш ли? — запитах Дюк.

— Не е твоя работа — отвърна той.

— Аз също няма — казах аз.

Поли извърна глава на великанския си врат и ме изгледа. После легна по гръб на пейката и дълго се намества, докато раменете му не застанаха точно под една щанга с тежести, поставена на стойка. Той изръмжа, обхвана щангата с ръце, изръмжа повторно, изплези език и после си го прибра. По всичко личеше, че се подготвя за сериозно усилие. После напъна мускули и повдигна щангата от стойката й. Щангата се огъваше и потрепваше в ръцете му. По нея бяха накачени толкова тежести, че се бе извила в двата си края надолу, като на съветските щангисти по старите филми. Той отново изръмжа и я оттласна нагоре, докато ръцете му се изправиха в лактите. Подържа я така около секунда, след което с трясък я свали на стойката. Изви глава и ме погледна, сякаш очакваше да съм дълбоко впечатлен. Аз бях впечатлен, но не дотам. Тежестта беше голяма, но пък и той имаше големи мускули. Но мускулът, напомпан със стероиди, е тъп мускул. Може би изглежда внушително и срещу пасивна тежест върши работа. Но затова пък е тежък и бавен; човек се уморява само да го разнася.

— Можеш ли да вдигнеш двеста кила от легнало положение? — извика той, леко задъхан.

— Никога не съм се опитвал — отвърнах аз.

— Не искаш ли сега да опиташ?

— Не — казах аз.

— Може само полза да имаш. Каквато си хърба, ще заприличаш на човек.

— Аз съм офицер — отвърнах. — Не са ми нужни мускули. Ако реша да преместя двеста килограма тежест от едно място на друго, ще повикам някоя едра, тъпа горила да го направи вместо мен.

Той лежеше и ме гледаше с омраза. Обърнах му гръб и се загледах в тежката боксова круша. Беше напълно стандартна, доста поовехтяла. Залюлях я леко с длан. Дюк ни наблюдаваше внимателно — ту мен, ту Поли. Беше усетил нещо, някакво смътно напрежение във въздуха, което засега му се губеше. Залюлях отново крушата. Навремето бяхме използвали такива в тренировки за ръкопашен бой. Обличахме се с парадните си униформи, понеже стоят на тялото като цивилни дрехи, и се упражнявахме в ритници по крушите. Веднъж, преди доста години, бях разпрал една такава круша с ръба на тока си. Тя просто цъфна и пясъкът се изсипа на пода. Представих си, че ако можех да го повторя сега, това би впечатлило Поли. Само че предавателят се намираше в тока ми и може би щях да го повредя. Казах си, че е трябвало да предупредя Дъфи да го постави в левия ток. После се сетих, че самата тя е левачка. Може би си е мислила, че така трябва.

— Ти нещо не ми харесваш — подвикна Поли. Гледаше право в мен, явно на мен говореше. Имаше малки оченца. Кожата му лъщеше. Беше натъпкан с медикаменти. От всяка пора на тялото му бликаха екзотични химически съединения. — Хайде да се състезаваме на канадска борба — каза той.

— Какво?

— Да се състезаваме на канадска борба — повтори той. Стана и пристъпи безшумно към мен. До него бях като джудже. Направо ми закриваше светлината. От туловището му се носеше остра миризма на пот.

— Не искам да се боря с теб — казах аз. Видях, че Дюк ме гледа. После погледнах към ръцете на Поли. Свити в юмруци, дланите му не бяха кой знае колко големи. От гълтане на стероиди китките и дланите не се развиват особено, освен ако не се упражняват, но повечето хора, които взимат стероиди, не се сещат за това.

— Скапаняк! — каза той.

Не отговорих.

— Скапаняк! — повтори той.

— Победителят какво получава? — запитах аз.

— Удовлетворение.

— Бива.

— Какво бива?

— Да се състезаваме.

Той изглеждаше изненадан, но бързо се опомни и се върна на пейката за коремни преси. Аз свалих якето си и го положих сгънато върху велоергометъра. Разкопчах десния си маншет и навих ръкава на ризата си до над лакътя. Ръката ми беше тънка като клечка в сравнение с неговата. Затова пък дланта ми беше малко по-голяма. С по-дълги пръсти. И всичките мускули по тях, доколкото ги имаше, бяха продукт на чиста генетика, а не на алхимия.

Двамата коленичихме с лице един към друг и поставихме лакти на пейката. Ръката му от лакътя до китката беше малко по-дълга от моята, което беше в моя полза, защото го принуждаваше да я държи леко свита, а това намаляваше силата му. Допряхме длани и стиснахме ръцете си в желязна хватка. Неговата беше хладна и потна. Дюк зае позиция до края на пейката като рефер.

— Хайде! — каза той.