Сметки за разчистване

Изчаках в леглото, докато го чух да заключва вратата отвън. Полежах още малко, за да съм сигурен, че няма да се върне. После свалих обувката си и проверих за съобщения. Малкото устройство се включи и на зеленикавото екранче се изписа жизнерадостен надпис в курсив: Имате поща! Бях получил само едно съобщение. От Дъфи. От една-единствена дума: „Местонахождение?“ Аз натиснах REPLY за отговор и написах: „Абът, крайбрежието на Мейн, на 3 километра южно от Портланд, самотна къща на издължен скалист нос.“        Засега им стигаше толкова. Нямах нито адрес, нито пък точни координати. Но с подробна карта сигурно щяха да го намерят. Натиснах SEND.

Известно време лежах, загледан в екранчето. Не ми беше много ясно как работи този имейл. Дали съобщенията се предаваха мигновено, като при телефонен разговор, или отговорът й щеше да блуждае някъде в киберпространството, докато най-после го получа? Предположих, че ще чакат обаждането ми. Сигурно двамата с Елиът се редуваха пред компютъра.

След деветдесет секунди на екранчето отново се появи надпис: Имате поща! Усмихнах се. Това нещо работеше! Този път съобщението й беше по-дълго. Само двайсет и две думи наистина, но не се събираше цялото на екрана, та трябваше да превъртам надолу, за да го прочета. Гласеше: „Благодаря, ще проучим картите. Според отпечатъците двамата гардове, които държим, са бивши военни. Тук всичко е под контрол. При теб? Някакъв напредък?“ Натиснах REPLY и написах: „Нает съм, изглежда.“ Помислих малко и като се сетих за Куин и Териса Даниъл, добавих: „Иначе напредък нула.“ Помислих още малко и написах: „Отн. двамата гардове запитайте ВП Пауъл цитирам 10–29, 10–30, 10–24, 10–36 край на цитата, кажете, че лично за мен.“ След което натиснах SEND. На екрана се изписа съобщението изпратено и погледът ми се зарея навън в мрака; искаше ми се да вярвам, че поколението на Пауъл все още говори същия език като моето. Цифрите 10–29,10-30,10-24 и 10–36 бяха стандартни военни кодове, като всеки сам за себе си не значеше нищо особено. 10–29 например означаваше слаб сигнал, кодирано оплакване за проблем с апаратурата. 10–30 значеше чакам помощ, но не е спешно. 10–24 беше кодът за подозрителна личност, а 10–36 означаваше предай по-нататък. Кодът 10–30 за липса на спешност гарантираше, че цялата фраза няма да привлече особено внимание, ще бъде заведена в деловодството и оставена да отлежава вечно в някоя папка. В комбинация обаче четирите двойки цифри представляват нещо като таен жаргон. Или поне представляваха по времето, когато аз самият носех униформа. Частта за слабия сигнал се разбираше като не разгласявай излишно, гледай да не се разчуе. Тя беше подсилена от молбата за неспешна помощ: По възможност да не се завежда. Кодът за подозрителна личност значеше именно това, а предай по-нататък се превеждаше като дръж ме в течение. Ако Пауъл беше в играта, той щеше да разтълкува цялата комбинация като: Виж какво можеш да изровиш тихомълком за тия типове и докладвай. Надявах се, че ще се отзове, защото веднъж ме беше изпортил и ми беше длъжник. Логиката ми казваше, че Пауъл се чувства виновен пред мен и ще гледа всячески да изкупи вината си.

Малкото екранче привлече погледа ми: Имате поща! Беше Дъфи: „Добре, побързай.“ Аз написах: „Опитвам се“, после изключих уреда и го върнах в тока на обувката си. След това се изправих и огледах прозореца.

Беше съвсем обикновен, от две части, като долната половина се плъзгаше нагоре и заставаше успоредно на горната. Нямаше мрежа за комари. Боята от вътрешната страна беше положена тънко и равно, докато отвън, където я бяха шибали дъждът и соленият вятър, беше подновявана грубо и на слоеве. Подвижната част се закопчаваше за рамката с месингов райбер. Цялата конструкция беше направо древна. Никакви модерни охранителни средства. Освободих райбера и бутнах долната половина нагоре. Тя заяде върху натрупаната боя, но все пак се помръдна. Отвори се на около педя и студеният морски вятър ме лъхна в лицето. Наведох се и огледах долния перваз за сензори на алармена инсталация. Не видях. Напънах се, вдигнах прозореца докрай и огледах рамката сантиметър по сантиметър. Нямаше и следа от охранителна система. Което си беше разбираемо. Прозорецът беше на петнайсет метра височина; отдолу имаше само скали и вода. Къщата се охраняваше от океана и високата стена.