Сметки за разчистване

Наведох се през прозореца и погледнах надолу. Виждаше се мястото, където бяхме застанали с Дюк, когато изстреля патрона. Останах така около десетина минути, надвесен до половина през прозореца, облегнат на лакти, загледан в черната безкрайност на океана, вдишвах в дробовете си соления въздух и си мислех за този патрон. Шест пъти бях дръпнал спусъка. Можеше да стане голяма поразия. Главата ми щеше да експлодира като бомба. Чак дъбовата ламперия от другата ми страна щеше да стане на трески. Килимите щяха да бъдат съсипани веднъж завинаги. Прозинах се. От морския въздух и от много мислене ми се доспа. Дръпнах се назад, затворих с трясък прозореца и се упътих към леглото.

Вече бях станал, бях си взел душ и чаках облечен, когато Дюк отключи вратата на стаята ми в шест и петнайсет на следващата сутрин, ден дванайсети. Беше сряда, рожденият ден на Елизабет Бек. Бях си проверил имейла. Нямаше нови съобщения. Нито едно. Не че това ме тревожеше. Прекарах десет спокойни минути, изправен до прозореца. Зазоряваше се пред очите ми, морето беше спокойно. Водата изглеждаше гъста като олио, сивкава и укротена. Имаше отлив. Над повърхността се подаваха скали; между тях се бяха образували малки вирчета. Тук-там по брега се виждаха птици. Бяха черни гларуси. В момента бяха сиви, но черните им пролетни пера вече избиваха изпод зимния пух. Имаха яркочервени крака. В далечината се виеха черногърби чайки и корморани. Чайките се спускаха ниско над водата и се оглеждаха за някоя херинга за закуска.

Изчаках, докато стъпките на Дюк заглъхнаха, после слязох в кухнята, където се сблъсках лице в лице с великана от портиерната. Той стоеше изправен до мивката с чаша в ръка. Сигурно току-що си бе глътнал стероидите. Наистина беше грамаден. Аз съм метър и деветдесет и три и за да мина през стандартна седемдесет и пет сантиметрова врата, трябва да застана точно по средата. Тоя тип беше поне с една педя по-висок от мен и с педя и половина по-широк в раменете. И със стотина кила по-тежък. Или дори с повече. Причиняваше ми онова усещане за първичен дискомфорт, каквото изпитвам твърде рядко — единствено когато се чувствам дребен в сравнение с някого. Сякаш целият свят изглежда различно.

— Дюк е във фитнес залата — каза той.

— Фитнес зала ли има тук? — попитах аз.

— Да, долу — отвърна той. Гласът му беше тънък и тенекиен. Сигурно от години нагъваше стероиди като бонбони. Имаше мътни очи и лоша кожа. На възраст беше някъде около трийсет и пет, с мазна руса коса, облечен беше с плътно прилепнала тениска и долнище на анцуг. Ръцете му бяха по-дебели от краката ми. Приличаше на карикатура.

— Преди закуска тренираме — каза той.

— Нямам нищо против — отвърнах аз. — Тренирайте си.

— Ти също.

— Мразя тренировките — казах аз.

— Дюк те чака. Щом работиш тук, ще тренираш.

Погледнах часовника си. Шест и двайсет и пет сутринта.

Времето летеше.

— Как ти викат? — запитах.

Той не отговори. Само ме изгледа, сякаш подозираше някакъв капан. Това е още един проблем на стероидите. Взимаш ли твърде много, може да ти объркат мозъка. А пък тоя тип имаше вид, сякаш и по рождение мозъкът му не е бил кой знае колко изправен. Изглеждаше тъп и злобен. Това е най-точното описание. Което само по себе си не е много щастлива комбинация. Имаше нещо гадно в лицето му. Никак не ми беше симпатичен. Изобщо по отношение на новите ми колеги нещо не преливах от възторг.

— Не ти зададох особено труден въпрос — казах аз.

— Поли — отвърна той.

Кимнах.

— Приятно ми е да се запознаем, Поли. Аз съм Ричър.

— Знам — каза той. — Бил си офицер в армията.

— Това пречи ли ти нещо?

— Не обичам офицерите.

Пак кимнах. Бяха проверили. Знаеха военния ми чин. Явно имаха достъп до информация.

— Защо? — запитах го. — Да не са те скъсали на изпита в подофицерското училище?

Той не отговори.

— Хайде да вървим при Дюк — казах аз.

Той остави чашата си на мивката и ме поведе по някакъв тъмен коридор, през една врата към мрачно дървено стълбище, което водеше към мазето. Къщата имаше цял подземен етаж. Сигурно навремето е бил взривяван с динамит в масивната скала. Стените бяха от груб камък, тук-там по-загладени с кръпки бетон. Въздухът беше леко влажен и миришеше на мухъл. Мазето се осветяваше от голи крушки с телени решетки, завинтени направо в тавана. Състоеше се от множество стаи. Една от тях беше доста обширна и цялата белосана, подът беше постлан с бял линолеум. Вонеше на вкисната пот. Имаше велоергометър, бягаща пътечка, гладиатор с тежести, тежка боксова круша, провесена от греда на тавана, както и една по-малка до нея, на пружина, за трениране в бързина. По стелажите имаше боксьорски ръкавици и гирички, а на пода до пейката за коремни преси бяха натрупани тежести за щанга. До пейката бе застанал Дюк с черния си костюм. Изглеждаше смъртно уморен, сякаш цяла нощ не бе мигвал. Беше некъпан и разчорлен, костюмът му беше целият измачкан, особено ниско долу на гърба.