Сметки за разчистване

От самото начало играх нечестно. Целта при канадската борба е със силата на ръката и рамото да се наведе китката напред, с което тази на противника се извива назад, докато се притисне към плота. Разбира се, аз нямах никакви шансове да постигна това. Не и срещу тоя тип. Никакви. Най-много можех да му попреча да извие моята китка. Не се надявах да го победя. Затова не се и опитах. Почнах да стискам. Милионите години еволюция са ни дарили нас, хората, със срещулежащ палец, с който можем да хващаме неща, а също и да ги притискаме срещу другите си четири пръста като в клещи. Успях да изравня кокалчетата му в една линия и ги стиснах безмилостно, с всичка сила. А пък ръцете ми са доста силни. Единствената ми цел беше да задържа ръката си изправена нагоре. Гледах го в очите и стисках, докато усетих как кокалчетата му започват да пукат. След което го стиснах още по-силно. И още по-силно. Той не се отказваше. Беше невероятно силен. Продължавах да стискам. Бях задъхан и се потях, и гледах само да не ме победи. Това продължи цяла минута, през което време и двамата се борехме мълчаливо, докато мускулите ни затрепериха от усилието. Стисках все по-силно, като постепенно усилвах болката в ръката му. Видях как тя се изписа по лицето му. Стиснах още по-здраво. Ето, това ги съсипва тия като него. Тъкмо си помислят, че по-зле няма да стане, и то вземе, че стане още по-зле. И още по зле, и пак, и пак. Все по-зле и по-зле — не наведнъж, а постепенно, плавно, постъпателно, неотстъпно, неумолимо, като машина, като някакъв средновековен инструмент за мъчения. В един момент забравят всичко останало, освен собствената си болка. И тогава в очите им проблясва разбиране. Разбрали са, че ги мамя, но са разбрали също така и че нищо не могат да направят срещу това. Не могат изведнъж да погледнат жално към околните и да кажат: „Ама тоя ми причинява болка! Не е честно!“ Защото тогава те ще са страхливците, не аз. А скапаняците това не могат да го понесат. Ето защо преглъщат другото. Преглъщат го и се молят само да не стане по-зле. А то става. И още как. Винаги може да стане и по-зле. Те даже не знаят какво ги чака. Вперил поглед в очите на Поли, аз стисках все по-силно. От потта кожата му бе станала хлъзгава, така че ръката ми се наместваше още по-лесно и стягаше неговата като менгеме. Между дланите ни нямаше излишно триене, което да го разсейва; цялото му съзнание беше концентрирано в кокалчетата, които пукаха и скърцаха в адска агония.

— Стига — каза Дюк. — Резултатът е равен.

Не охлабих хватката, нито пък Поли отслаби натиска срещу ми. Ръката му беше могъща и непоклатима като дънер.

— Казах стига! — извика Дюк. — Стига сте се пънали, тъпаци. Имате по-важна работа.

Вдигнах лакътя си високо нагоре, за да му попреча да ме изненада с някаква хватка в последния момент. Поли извърна поглед встрани и издърпа ръката си от пейката. Пуснахме се. Дланта му беше цялата на бели и яркочервени петна. Меките части на палеца ми пламтяха. Той се изправи и излезе от стаята. Чух тежките му стъпки по дървеното стълбище.

— Много тъпо! — каза Дюк. — Ти току-що си спечели още един враг.

С мъка си поемах дъх.

— Е, какво, да се бях оставил да ме победи ли?

— Щеше да е по-добре за теб.

— Но нямаше да е в мой стил.

— Значи си глупак — каза той.

— Ти си шеф на охраната — възразих аз. — Твоя работа е да го накараш да се държи като възрастен.

— Не е толкова лесно.

— Тогава го разкарай.

— И това не е лесно.

Бавно се надигнах от мястото си. Свалих ръкава на ризата и закопчах маншета. Погледнах часовника си. Наближаваше седем. Времето минаваше.

— Какво ще правя днес? — запитах аз.

— Ще караш ван. Знаеш как става, нали?

Кимнах, защото нямаше как да отрека. Нали все пак бях карал вана, когато спасих Ричард Бек.

— Искам да си взема повторно душ — казах аз. — И ми трябват чисти дрехи.

— Кажи на прислужницата — рече той. — Или може би си въобразяваш, че съм ти камериер?

Той ме изгледа, обърна се и се заизкачва по стълбите. Аз останах сам в мазето. Разтъпках се и протегнах ръце, вдишах и издишах дълбоко и разтърсих китката си, за да облекча напрежението в мускулите. После облякох якето си и тръгнах да търся Териса Даниъл. Теоретически тя можеше да е заключена и някъде наоколо. Но я нямаше. Мазето на къщата беше цял комплекс от помещения — имаше котелно, където се кръстосваха тръби и пещите ревяха; имаше перално помещение с голяма машина, монтирана върху дървен плот, за да се източва гравитационно в една тръба, която минаваше покрай стената. Складови помещения нямаше. Две от стаите бяха заключени. Вратите бяха от масивно дърво. Заслушах се. Отвътре не се чуваше нищо. Почуках леко, но отговор нямаше.