Сметки за разчистване

Свалих пистолета, отворих барабана и изтърсих патрона на масата. Насочих го с ръка и му го търкулнах обратно. Той описа широка дъга по дървото. Бек го спря с длан. Две-три минути не каза нищо. Само ме гледаше, сякаш бях някакво диво животно в зоологическата градина. Имах чувството, че съжалява, задето не съм отделен от него с яки решетки.

— Ричард разправя, че си бил военен полицай — каза той.

— Тринайсет години — казах аз.

— Беше ли добър?

— Доста по-добър от ония мърльовци, които беше изпратил да го вземат.

— Той много те хвали.

— И с право — казах. — Нали го отървах. С цената на значителни неудобства за себе си.

— Някой ще те търси ли?

— Не.

— Семейство?

— Нямам семейство.

— Работа?

— Трудно ще ми е да се върна на работа точно сега — казах. — Не мислиш ли?

Той си поигра малко с патрона, като го търкаляше под меката част на показалеца си. После го вдигна и стисна в шепа.

— На кого мога да се обадя? — запита той.

— За какво?

Той разтърси патрона в шепата си, сякаш държеше зарове.

— За препоръка — отвърна той. — Нали си имал началник?

Мини, които започваха да гърмят една по една в ръцете ми.

— Бях на свободна практика — казах аз.

Той сложи патрона обратно на масата.

— Имаш ли лиценз и застраховка?

Помислих, преди да отговоря.

— Не съвсем.

— Защо?

— Имам си причини.

— Ванът ти регистриран ли е?

— Загубил съм някъде документите.

Той превъртя патрона между пръстите си. Очите му бяха вперени в мен. Виждах го как мисли напрегнато. Прехвърляше разни неща в съзнанието си. Обработваше информация. Опитваше се да я нагласи по собствените си представи и заключения. Аз мислено му подсказвах. Въоръжен, як мъжага с раздрънкан стар ван, който дори не е негов. Крадец на коли. Убиец на полицаи. Бек се усмихна.

— Дискове втора ръка, а? — каза той. — Знам го този магазин.

Аз не казах нищо. Само го гледах в очите.

— Позволи ми да отгатна — каза той. — Доставял си им крадена стока.

Идеалният кандидат. Поклатих глава.

— Пиратски копия — отвърнах. — Не съм крадец. Аз съм бивш военен. Опитвам се да си изкарвам хляба. Освен това вярвам в свободата на изразяване.

— Друг път! — каза той. — Вярваш в зеленото, в това вярваш.

Идеалният кандидат.

— И в това също — отвърнах аз.

— Добре ли печелеше?

— Не се оплаквам.

Той загреба патрона с шепа и го подхвърли на Дюк. Дюк го хвана във въздуха и го пусна в джоба на сакото си.

— Дюк е тук шефът на охраната — каза Бек. — Ще работиш за него. Считано от този момент.

Изгледах Дюк, после отново се обърнах към Бек.

— Ами ако не искам да работя за него?

— Нямаш избор. В Масачузетс има убит полицай, ние знаем кой си и имаме отпечатъците ти. Докато не разберем що за човек си, се смяташ в пробен срок. Но пък защо не погледнеш позитивно на нещата? Пет хиляди долара, това са доста пиратски дискове.

Разликата между първоначалния ми статут на почетен гост и новия на служител в пробен срок се състоеше в това, че получих вечерята си в кухнята заедно с останалата прислуга. Великанът от портиерната не се появи, но затова пък там бяха Дюк и още някакъв тип, който приличаше на механик и момче за всичко. Освен това имаше една прислужница и една готвачка. Петимата насядахме около проста дървена маса и ядохме същата храна, каквато и семейството на Бек в трапезарията. Или дори още по-добра, защото готвачката като нищо се бе изплюла в порциите им, а не вярвах да го е направила и в нашите. Имах достатъчно опит със сержанти, подофицери тиловаци и други мърморковци, за да знам какво мога да очаквам от тях.

Вечерята протече в мълчание. Готвачката беше кисела, около шейсетгодишна матрона. Прислужницата имаше уплашен вид, сякаш беше сравнително отскоро. Още не знаеше как да се държи. Беше млада и невзрачна. Облечена беше с памучна престилка и вълнена жилетка и носеше груби ниски обувки. Механикът беше мъж на средна възраст, слаб, прошарен и мълчалив. Дюк също си мълчеше, явно размишляваше. Бек му бе създал неочакван проблем и той не знаеше как да подходи. Да ме използва? Можеше ли да ми има доверие? Дюк не беше глупав, това поне си личеше. Той виждаше всички страни на ситуацията, но му беше нужно малко време, за да ги осмисли. Беше горе-долу на моя възраст. Може би малко по-стар или малко по-млад. Имаше ъгловато, грубо лице, при което възрастта не си личи. И на ръст беше горе-долу колкото мен. Аз може би имах по-едри кости, а той беше малко по-набит. Предполагам, че на тегло бяхме еднакви, до килограм. Седяхме един до друг, аз се хранех спокойно, като от време на време, на подходящи интервали, му задавах въпроси, каквито можеше да се очакват от човек в моето положение.

— Я ми разправи за тия килими — казах с тон, който не оставяше никакво съмнение, че се досещам какъв може да бъде истинският поминък на Бек.

— Не сега — отвърна той. Това означаваше: Не пред прислугата. После ми хвърли такъв поглед, сякаш искаше да ми каже: Във всеки случай не съм убеден, че ми се говори с човек чак дотам побъркан, че да рискува да си пръсне черепа шест пъти поред.

— Патронът беше фалшив, нали? — запитах аз.

— Какво?

— Без барут. Сигурно гилзата беше пълна с вата.

— Защо да е бил фалшив?