Сметки за разчистване

Дюк затвори безшумно вратата и се облегна на нея с едрото си тяло. В стаята беше тихо. Чувах прибоя. Същият ритмичен плясък, както вълните на плажа. В скалите под нас се разбиваха талази морска вода, след това се оттегляха с гъргорещ звук, подобен на оттичането на гигантски сифон. Накрая се чуваше потракването на по-дребните камъчета в кухините, докато отгоре с експлозивна сила не се стовареше следващата вълна. Опитах се да ги броя. Казват, че всяка седма вълна е по-силна от останалите.

— Така… — каза Бек. На масата пред него имаше ниска дебела чаша с някакво питие. Мазна кехлибарена течност, вероятно скоч или бърбън. Той кимна на Дюк. Бодигардът се пресегна и взе от масичката до стената втора чаша, пълна до половина със същата кехлибарена течност. После я понесе предпазливо към масата, като я държеше с два пръста ниско за дъното. Пресече стаята, наведе се и внимателно я остави пред мен. Аз се усмихнах. Много добре знаех за какво се прави това.

— Такааа… — повтори Бек.

Седях и чаках.

— Моят син ми разказа за вашите преживелици — рече накрая той. Същият израз, който бе използвала жена му преди това.

— Законът за непредвидените последствия — казах аз.

— Това ми създава известен проблем — каза той. — Аз съм един обикновен бизнесмен, който се опитва да определи докъде точно се простират отговорностите му.

Седях и чаках.

— Разбира се, ние сме ви благодарни — добави той. — Моля ви, не ме разбирайте погрешно.

— Но?

— Но съществуват и някои правни въпроси, нали така? — В гласа му се долавяше известно раздразнение, сякаш бе станал жертва на обстоятелства, над които нямаше никаква власт.

— Не е бог знае каква философия — казах аз. — Искам от вас да си затворите очите. Поне временно. Услуга за услуга. Разбира се, ако съвестта ви позволява подобен морален компромис.

В стаята отново настана тишина. Слушах шума на океана. Пълен спектър от най-различни звуци. Чувах как снопове водорасли се трият в гранита, как подводното течение засмуква огромни маси вода далеч на изток. Очите на Закари Бек не спираха да шарят из помещението. Поглеждаше ту дъбовата маса, ту пода, ту вперваше очи в празното пространство. Имаше тясно лице с близко разположени очи и сплесната брадичка. Челото му беше сбърчено в размисъл.

Устните му бяха тънки, издадени леко напред, сякаш се цупеше. Главата му се поклащаше едва-едва. С целия си вид можеше наистина да мине за сериозен бизнесмен, който се бори със сериозна дилема.

— Случайна грешка ли беше? — запита той.

— Кое, полицаят ли? — отвърнах с въпрос аз. — Сега, като се замисля, явно е било грешка. Но в момента просто се опитвах да доведа работата докрай.

Той помисли още малко и накрая кимна.

— Добре тогава. При това положение вероятно бихме били склонни да ви помогнем. Стига да можем. Вие направихте на семейството ми голяма услуга.

— Трябват ми пари — казах аз.

— Защо?

— Ще ми се наложи да пътувам.

— Кога?

— Още сега.

— Това разумно ли е?

Поклатих глава.

— Не толкова. Бих предпочел да изчакам тук ден-два, докато премине първоначалната врява. Но не искам да злоупотребявам с гостоприемството ви.

— Колко пари ви трябват?

— Пет хиляди долара ще ми свършат работа.

Той не отговори. Погледът му отново започна да се мести из стаята. Но този път очите му сякаш бяха по-фокусирани.

— Бих желал да ви задам няколко въпроса — каза той. — Преди да си тръгнете. Ако си тръгнете. В момента имам две основни грижи. Първо, да разбера кои са те.

— Вие не знаете ли?

— Аз имам много съперници и врагове.

— Които биха отишли толкова далеч?

— Вносител съм на килими — каза той. — Не бях мислил да ставам такъв, но така се разви животът ми. Може би смятате, че се занимавам само с универсални магазини и дизайнери по вътрешно оформление, но истината е, че съм принуден да контактувам с всякакви нечистоплътни мошеници от най-дивите места на света, където малолетни деца, сврени в разни мръсни дупки, работят по осемнайсет часа на ден, докато им се разкървавят пръстите. В същото време собствениците на въпросните дупки са убедени, че ги мамя и обирам и че на всичкото отгоре покварявам националната им култура. И може би са прави, може би аз наистина върша това, но не повече, отколкото го вършат те самите. Те не са ми приятели или душеприказчици. С тях е нужна известна твърдост, за да се работи успешно. Нещо, което важи и за мен, и за конкуренцията. Жесток бизнес, както и да го погледнете. Така че, ако към моите доставчици прибавя и конкуренцията, мога да се сетя поне за половин дузина отделни индивиди, които биха отвлекли сина ми, за да ме уязвят. В края на краищата това вече се е случвало преди пет години, както самият той сигурно ви е разказал. Не отговорих.

— Нужно ми е да знам кои са били — каза той сякаш искрено.

Помълчах няколко мига и после му разказах цялата случка, секунда по секунда, метър по метър, изстрел по изстрел. Описах двамата високи русоляви агенти от тойотата максимално точно и подробно.

— Описанието ви нищо не ми говори — каза той.

Аз си замълчах.

— Записахте ли номера на тойотата?

Помислих малко и после му казах истината.