Сметки за разчистване

— Ние няма да те следваме — каза тя. — Хлапето може да ни забележи. Предполагам, че ще се бои вече и от сянката си. Няма да слагаме и радиочип на нисана, защото положително ще го открият. Ще ни изпратиш местонахождението си по имейл, веднага след като разбереш къде си.

— Ясно — казах отново аз.

— Някакви слабости в сценария? — запита тя.

С усилие откъснах мислите си от Куин.

— Три, които виждам в момента — отвърнах аз. — Две дребни и една значителна. Първата дребна слабост е, че смятам да прострелям задното стъкло, но на хлапето десет минути ще са му предостатъчни, за да разбере, че вътре няма нападали парчета, а и в предното стъкло няма съответстваща дупка.

— Ами не го прави тогава.

— Мисля, че е по-добре все пак да го направя. Необходимо е да се поддържа паника.

— Добре, ще сложим отзад някакви кашони. И без това ще ти трябват, нали уж правиш доставки по домовете. Те ще му закриват погледа. Ако ли пък не, да се надяваме, че за десет минути няма да се досети.

Кимнах.

— Второ, старият Бек все някога и по някакъв начин ще се свърже с местната полиция, за да получи потвърждение на моята версия. Може би и с пресата.

— Ние ще инструктираме местния полицейски участък какво да разпространи като обяснение, включително и за пресата. Сигурна съм, че ще ни играят по свирката, колкото и докогато трябва. А каква е сериозната слабост?

— Бодигардовете — казах аз. — Колко време можете да ги държите така? Не може да ги допуснете в близост до телефон, защото веднага ще се обадят на Бек. Не можете да ги предадете на системата. Ще се наложи да ги скриете някъде без връзка със света, което е противозаконно. Колко време смяташ, че може да продължи това?

Тя вдигна рамене.

— Четири-пет дни, максимум. Повече не можем да ти пазим гърба. Така че побързай.

— Това и смятам да направя — казах аз. — А колко време издържа батерията на апаратчето?

— Около пет дни. Дотогава ще си вече вън. Не можем да ти дадем зарядно устройство. Би било твърде подозрително. Можеш да използваш устройство за мобилен телефон, ако намериш такова в къщата.

— Ясно — казах аз.

Дъфи ме погледна. Нямаше какво повече да си кажем. Тя се наведе към мен и ме целуна по бузата. Стана някак внезапно. Устните й бяха меки. По кожата ми останаха прашинки пудра захар от поничката.

— На добър час — каза тя. — Надявам се, че нищо не сме пропуснали.

Бяхме пропуснали много неща. В плана ни бяха заложени опасни мини, които твърде скоро щяха да започнат да гърмят една по една в ръцете ми.

3

Дюк бодигардът се появи отново в стаята ми в седем без пет вечерта. Беше още рано за вечеря. Чух стъпките му в коридора и после тихото щракване на ключалката. Бях седнал на леглото. Устройството за имейли беше на мястото си в тока на обувката, а обувката — на крака ми.

— Подремна ли му, тъпак такъв? — запита той.

— Защо съм заключен тук? — отвърнах с въпрос аз.

— Защото си убил полицай, затова.

Извърнах поглед встрани. Помислих си, че самият той може да е бил полицай, преди да постъпи в частния сектор. Като нищо можеше да е така. Много бивши полицаи завършваха кариерата си в охранителния бизнес било като консултанти и частни детективи, било като обикновени бодигардове. Явно беше, че си има някакви лични съображения да ме мрази, което можеше да се окаже проблем за мен. Но пък, от друга страна, това означаваше, че е преглътнал историята на Ричард Бек без излишни въпроси, което си беше чист плюс. Погледът му се задържа за миг върху мен; лицето му не изразяваше нищо конкретно. После ме изведе от стаята и заслизахме по стълбите. От първия етаж тръгнахме по някакъв тъмен коридор към северното крило на къщата. Въздухът беше наситен с миризма на морски бриз и влажен мокет. Навсякъде бяха постлани килими. На места един върху друг. Цветовете им сияеха странно в полумрака. Дюк спря пред някаква врата, отвори я и се дръпна, за да вляза преди него. Стаята беше голяма и квадратна, с тъмна дъбова ламперия. Целият под беше в килими. Имаше малки прозорци в дълбоки ниши. През тях се виждаха само полумрак, скали и безбрежният океан. В средата имаше дъбова маса. Върху нея лежаха моите два колта. Празни, с отворени барабани. На централното място, върху масивен дъбов стол с висока облегалка и подлакътници, седеше някакъв мъж. Веднага го познах. Беше мъжът от снимките на Дъфи.

На живо беше абсолютно незабележим. Нито дребен, нито много едър. Някъде към метър и осемдесет. И около деветдесет килограма. С побеляла коса — не оредяваща, но не и особено гъста; нито къса, нито дълга. Беше облечен със сив костюм от скъп плат, но без всякакъв намек за стил. Ризата му беше бяла, а вратовръзката с неопределен цвят, нещо като цвета на бензин. Ръцете и лицето му бяха бледи, сякаш естествената му среда бяха подземните паркинги, а естественото му занимание — да продава разни неща от багажника на кадилака си.

— Седнете — каза той. Гласът му беше тих, но напрегнат, сякаш някой го стискаше за гърлото. Седнах на противоположния край на масата срещу него.

— Аз съм Закари Бек — заяви той.

— Джак Ричър — представих се аз.