Сметки за разчистване

Устройствата се задействаха дистанционно с три отделни копчета, които щях да закрепя на дясната си ръка, между лакътя и китката. Те щяха да бъдат свързани с жица с батерия във вътрешния джоб на палтото ми. Копчетата бяха достатъчно големи, за да ги напипам през ръкава на палтото и ризата. Реших за по-убедително да се правя, че използвам лявата си ръка за опора на дясната, която държи пистолета. Направих суха тренировка. Най-напред шофьорът на пиката. Щях да го гръмна с копчето откъм китката ми. То се падаше под показалеца. После пътникът в пикапа. Средното копче, със средния пръст. И накрая старецът. Крайното копче откъм лакътя, с безимения пръст.

— После непременно да ги разкараш — каза Елиът. — При Бек задължително ще те претърсят. Затова отбий някъде по пътя, уж отиваш до тоалетната, и ги изхвърли.

Продължихме да се упражняваме на паркинга пред мотела върху умален чертеж на действителното разположение на пътя. Към полунощ бяхме затвърдили всяко отделно движение, доколкото това изобщо беше възможно. Пресметнахме, че цялата сцена ще трае около осем секунди, отначало докрай.

— Всички важни решения са твои — каза ми Дъфи. — Ти носиш отговорност за всичко. Ако се случи нещо непредвидено, докато тойотата се носи към теб, отменяш операцията. Ние ще се погрижим да заличим следите. Имай предвид, че трябва да изстреляш три истински, бойни патрона на обществено място. Нямам никакво желание някой минувач или велосипедист, или просто съсед, който е излязъл да потича за здраве, да отнесе заблуден куршум. Разполагаш с по-малко от секунда, за да прецениш обстановката.

— Разбрано — казах аз, макар да не виждах как точно щяха да заличат следите, ако нещата стигнеха дотам. После Елиът проведе още два телефонни разговора и потвърди, че са взели назаем патрулна кола с отличителни знаци на охранителна фирма, както и че са осигурили „Нисан Максима“, който щял да бъде паркиран при служебния вход на големия универсален магазин в търговския център. Нисанът бил конфискуван от някакъв тип, спипан от бдителните власти на щата Ню Йорк да отглежда марихуана в градината си. В момента му поставяли номера от Масачузетс и щели да го напълнят отвътре с всевъзможни вещи, които една продавачка в универсален магазин може да реши да наблъска в колата си.

— Лягаме — каза Дъфи. — Утре е важен ден.

Така приключи ден десети.

Рано сутринта на ден единайсети Дъфи ми донесе понички и кафе в стаята. Бяхме двамата, тя и аз, сами. Преговорихме всичко отначало, за последно. Дъфи ми показа снимки на агентката, която самата тя бе внедрила сред тях преди петдесет и един дни. Трийсетгодишна блондинка на име Териса Даниъл. Била успяла да си издейства работа като чиновничка в „Бизар Базар“. Миньонче с умно лице, издаващо съобразителност и бързи рефлекси. Разглеждах внимателно снимката, за да запомня чертите й, но през цялото време пред очите си виждах лицето на една друга жена.

— Приемам, че е още жива — каза Дъфи. — Длъжна съм да го приема.

Не отговорих.

— Гледай на всяка цена да те наеме. Ние прегледахме досието ти за последните години, както би направил и Бек. Доста е мъгляво, пълно с бели петна. Мен това би ме притеснило, но него не вярвам.

Върнах й снимките.

— Ще ме налапа като топъл хляб — казах аз. — Нека оставим илюзията да се подхранва сама. Загубил е двама души, а в същото време семейството му е обект на атака. Аз няма да му се натрапвам. Дори ще си дам вид, че се двоумя. Всичко останало би предизвикало съмнението му.

— Добре — каза тя. — Имаш седем поставени задачи, от които първата, втората и третата са: да се пазиш, да се пазиш и пак да се пазиш. Приемаме, че имаме работа с извънредно опасни хора.

Кимнах.

— Не само приемаме. Ако Куин наистина е замесен, можем да бъдем сигурни.

— Тогава действай — каза тя. — Пипай здраво, още от самото начало.

— Ясно — казах аз. С дясната си ръка, прехвърлена отпред през гърдите, несъзнателно бях започнал да разтривам лявото си рамо. Изведнъж се сепнах и спрях. Навремето един военен психиатър ми беше обяснил, че този жест издава нерешителност и боязън. Акт на самозащита. Опит да се прикрия, да стана невидим. Следващата стъпка би била да легна на пода, свит на кълбо. Дъфи сигурно бе чела същите книги, защото ме погледна изпитателно.

— Страх те е от Куин, нали?

— Не ме е страх от никого. Разбира се, чувствах се по-спокоен, когато беше умрял.

— Можем да отменим операцията — каза тя.

Поклатих глава.

— Много ще ми е драго да го открия, повярвай ми.

— Какво се случи при ареста?

Отново поклатих глава.

— Не ми се говори за това.

Тя замълча, не попита нищо повече. За миг извърна поглед встрани, после отново се обърна към мен и продължи с инструктажа. Гласът й беше тих, ясен и делови.

— Задача номер четири: открий моята агентка и ми я доведи.

Кимнах.

— Пето: събери достатъчно солидни доказателства, с които да закопчая Бек.

— Ясно — отвърнах аз.

Тя отново замълча за миг.

— Шесто: намери Куин и постъпи с него, както намериш за добре. И седмо: приключиш ли, мигновено се изпарявай.

Кимнах, но нищо не казах.