Сметки за разчистване

— Видях пикала само отпред. Нямаше номер.

— Добре — каза той. — Били са от щат, където предният номер не е задължителен. Това, струва ми се, донякъде улеснява задачата ни.

Не отговорих. След дълга пауза той поклати глава и каза:

— Информацията ни е твърде оскъдна. Един мой сътрудник се свърза с тамошния полицейски участък и поразпита по заобиколен начин. Убити са един полицай, един охранител на колежа, двама непознати мъже с черен „Линкълн Таун Кар“, както и други двама непознати с червен пикал „Тойота“. Единственият жив свидетел е вторият човек от охраната, но той е в безсъзнание, намерен е бил на десетина километра от мястото след претърпяна катастрофа с патрулната кола на охранителната фирма. Така че засега никой не може да каже какво точно е станало. Нито защо е станало. Никой не е направил връзката с проваления опит за отвличане. Знаят само, че без всякаква видима причина се е разиграла кървава баня. Правят се предположения за гангстерска война.

— Какво ще стане, като идентифицират номерата на линкълна? — запитах аз.

Той се поколеба.

— Колата е с фирмена регистрация. Няма да ги отведе директно при нас.

Кимнах.

— Добре, но много бих желал, когато вторият охранител дойде на себе си, аз вече да съм на Западното крайбрежие. Той успя доста добре да ме огледа.

— А пък аз бих желал да разбера чия е грешката в случая.

Погледнах към двата колта на масата. Бяха почистени и леко смазани. Изведнъж се поздравих за това, че се бях сетил навреме да се отърва от изстреляните гилзи. Вдигнах чашата си. Обхванах я плътно между палеца и четирите си останали пръста и помирисах съдържанието. Не знаех какво са ми сипали, но със сигурност бих предпочел чаша кафе. Оставих чашата обратно на масата.

— Ричард добре ли е? — запитах.

— Нищо му няма — отвърна Бек. — Бих желал да знам кой точно ме атакува.

— Казах ви какво съм видял — отвърнах. — Те не благоволиха да се легитимират. Не ми бяха лични познати. Просто се случих наблизо. Каква е другата ви основна грижа?

Настъпи продължително мълчание. Прибоят продължаваше да се удря с грохот под прозорците.

— Аз съм предпазлив човек — каза Бек. — Същевременно не бих желал да ви засегна.

— Но?

— Но се чудя кой всъщност сте вие.

— Аз съм оня, който отърва другото ухо на сина ви.

Бек погледна към Дюк, който съобразително пристъпи напред и отнесе чашата ми, като я хвана по същия неудобен начин, между палеца и показалеца си, ниско долу за дъното.

— А сега имате и отпечатъците ми — казах аз. — Какво повече?

Бек отново закима, като човек, който се мъчи да вземе важно решение, и посочи с пръст пистолетите, които лежаха на масата.

— Хубави оръжия.

Не отговорих. Той протегна ръка и побутна леко единия с кокалчетата на пръстите си. После го бутна по-силно и колтът се плъзна по повърхността към мен. Тежката стомана отекна глухо върху масивната дъбова дъска.

— Ще бъдете ли така добър да ми обясните защо срещу едно от гнездата има знак Х!

Аз седях, заслушан в шума на прибоя.

— Нямам представа — казах. — Така ги получих.

— Купили сте ги на старо?

— В Аризона — отвърнах.

— От магазин за оръжие?

— От изложба на оръжия — казах аз.

— Защо?

— Не обичам излишни проверки на самоличността ми.

— Не се ли поинтересувахте за издрасканото?

— Предположих, че все нещо означава. Може някой да ги е прострелвал и да си е отбелязал най-точното гнездо. Или пък най-малко точното.

— Гнездата са различни, така ли?

— Всяко нещо само по себе си е различно. Щом е правено във фабрика…

— Дори при един пистолет, който струва осемстотин долара?

— Зависи колко взискателен сте решили да бъдете — казах аз. — Ако мерите нещата в части от микрона, няма да откриете два абсолютно еднакви предмета.

— Това има ли значение?

— За мен не — отвърнах. — Когато насоча пистолет към някого, все ми е тая в коя конкретна кръвна клетка съм се прицелил.

Известно време той поседя мълчаливо. После бръкна в джоба си и извади един патрон. С лъскава месингова гилза и матов оловен куршум. Изправи го на масата срещу себе си. Приличаше на миниатюрен артилерийски снаряд. После го събори и го затъркаля с пръсти по плота. Спря го, коригира леко посоката и го тласна към мен. Патронът описа широка грациозна дъга, като потропваше тихо по дъбовата повърхност. Аз го изчаках да стигне до ръба на масата и го хванах в шепа. Беше .44-ти калибър ремингтън магнум без медна риза. Тупна тежко в ръката ми, може би имаше двайсетина грама. Направен да убива. Като нищо струваше близо долар.

— Играл ли си някога руска рулетка? — запита той.

— Трябва да се отърва от тая крадена кола — казах аз.

— Ние вече те отървахме от нея — каза той.

— Къде?

— Там, където никой няма да я намери.

Той се умълча. Аз също мълчах. Седях и го гледах. Сякаш се питах: Нормално ли е така да постъпва един обикновен бизнесмен? Нормално ли е да регистрира лимузините си на фиктивни фирми? Нормално ли е да знае наизуст цената на един „Колт Анаконда“? И да сваля отпечатъци от пръстите на гостите си върху чаши за уиски?

— Играл ли си някога руска рулетка? — повтори въпроса си той.

— Не — отвърнах аз. — Никога.