Сметки за разчистване

— Можех да го застрелям, ако беше истински.

— От къде на къде да го застрелваш?

— Не че съм искал да го застрелям, но той самият не би поел такъв риск. Доста е предпазлив.

— Аз те държах на мушка.

— Можех да застрелям първо теб, а после с твоя патлак да гръмна него.

Той се сепна, но не каза нищо. Бранеше позициите си. Тоя тип нещо не ми харесваше. Което всъщност нямаше особено значение, защото сигурно твърде скоро щеше да е извън играта.

— Дръж — каза той. Извади патрона от джоба си и ми го подаде. — Чакай тук.

После стана от стола и излезе. Изправих патрона на масата пред себе си, както бе направил Бек. Привърших с вечерята. Десерт нямаше. Нито кафе. Дюк се върна, като размахваше единия колт, закачен на показалеца му. Отиде до задната врата на кухнята и ми кимна да го последвам. Вдигнах патрона и го стиснах в шепа. Когато минахме през задната врата, тя изписка. Още един метален детектор. Вграден в рамката, така че почти не се виждаше. Затова пък нямаше алармена инсталация против крадци. Явно разчитаха на морето и на каменната стена с бодлива тел да ги пазят.

Вратата на кухнята извеждаше на студена, влажна веранда, а оттам през разнебитена портичка се излизаше в задния двор на къщата, който не беше нищо повече от върха на скалистия нос. Беше с форма на полукръг, вдаден още стотина метра в морето. Навън се бе стъмнило и само прозорците на къщата осветяваха сивкавия гранит. Духаше вятър и в далечината се различаваха белите гребени на вълните. Чуваше се и шумът на прибоя, и оттичането на водата от скалите. Луната се надбягваше с ниските парцаливи облаци. Хоризонтът беше черен и безкраен. Беше студено. Извърнах се назад и високо горе различих прозореца на стаята ми.

— Дай патрона — каза Дюк.

Аз се обърнах и му го подадох.

— Гледай сега — каза той.

Постави патрона в барабана на колта. Присви очи в полумрака и завъртя барабана, докато гнездото с патрона застана на десет часа.

— Гледай сега — повтори той.

После вдигна пистолета с изпъната ръка, като се целеше малко под хоризонта, в плоските гранитни плочи на края на носа над вълните. Дръпна спусъка. Барабанът се превъртя с една позиция, ударникът падна, пистолетът в ръката му ритна, дулото блъвна огън и изтрещя. Едновременно с това на скалите проблесна искра и се чу безпогрешното метално изчаткване на рикошета. Ехото заглъхна. Сигурно куршумът бе отскочил още поне стотина метра навътре в океана. Нищо чудно да бе убил някоя риба.

— Не беше фалшив патронът — каза Дюк. — Аз съм достатъчно бърз.

— Добре де — отвърнах.

Той отвори барабана и изтръска празната гилза. Тя падна със звън върху камъните в краката ми.

— А ти си едно лайно — каза той. — Убиец на полицаи.

— Ти да не си бил полицай?

Той кимна.

— Отдавна.

— Дюк собственото ти име ли е или фамилното?

— Фамилното.

— За какво му е на един вносител на килими въоръжена охрана?

— Нали ти каза. Жесток бизнес. Големи пари.

— Наистина ли имаш нужда от мен?

Той вдигна рамене.

— Може и да имам. Ако някой си навира носа наоколо, ще ни трябва пушечно месо. По-добре ти, отколкото аз.

— Не забравяй, че спасих хлапето.

— Е, и? Всеки от нас е спасявал хлапето един или друг път. Или мисис Бек. Или мистър Бек. Знай си мястото.

— С колко хора разполагате?

— С недостатъчно. Особено ако сме обект на атака.

— Какво става тук, война ли?

Дюк не отговори. Заобиколи ме и закрачи към къщата. Аз обърнах гръб на неспокойния океан и тръгнах след него.

В кухнята всичко беше спокойно. Механикът се бе изпарил; готвачката и прислужницата вдигаха масата и нареждаха мръсните чинии в миялна машина, която беше толкова голяма, че можеше да измие съдовете на цял ресторант. Прислужницата беше с две леви ръце. За нищо не я биваше. Огледах се за кафе. Нямаше. Дюк седна на празната дървена маса. Наоколо цареше покой. Никой не бързаше. Времето минаваше и това не ми даваше мира. Аз не приемах уверенията на Сюзан Дъфи, че разполагам с пет дни. Това е прекалено дълъг период, когато се опитваш да задържиш двама яки мъже против волята им и против закона. Лично аз щях да се чувствам по-спокоен, ако беше казала три дни. Щях да оценя по-високо чувството й за реалност.

— Върви да спиш — каза Дюк. — Застъпваш дежурен в шест и трийсет сутринта.

— И какво ще правя?

— Каквото ти наредя.

— Вратата ми ще бъде ли заключена?

— Разбира се — каза той. — Ще я отключа в шест и петнайсет. В шест и трийсет да си долу.