Сметки за разчистване

— Аз съм жертва на атака — каза той. — И току-що загубих двама сътрудници. В такива времена е редно да наемам нови сътрудници, не да губя и тези, които имам.

Седях и чаках. Минаха пет секунди. Десет. Давах си вид, че размишлявам върху думите му.

— Да ме наемете ли предлагате? — запитах. — Не съм убеден, че мога да остана тук дълго.

— Не ти предлагам нищо — каза той. — Взимам решение. Ти имаш вид на човек, който знае какво върши. Петте хиляди долара можеш да ги получиш, ако останеш. Не ако си тръгнеш. Евентуално.

Замълчах.

— Виж какво, нямам нужда да те наемам, ти и без това ми принадлежиш — каза той. — В Масачузетс е убит полицай, а аз знам как се казваш и имам отпечатъци от пръстите ти.

— Но?

— Но не знам кой си.

— Свиквайте с това — казах аз. — Как изобщо може да знаете кой кой е?

— Имам си начини — отвърна той. — Изпитвам хората. Я си представи, че те накарам да убиеш още един полицай? Като знак за лоялност?

— Ще ви откажа. И ще ви напомня, че с първия стана нещастен случай, за който много съжалявам. Както и ще започна да се питам що за обикновен бизнесмен сте всъщност.

— Моят бизнес не те засяга.

Не казах нищо.

— Хайде да поиграем на руска рулетка — каза той.

— И какво ще докаже това?

— Един федерален агент не би го направил.

— Защо толкова ви притесняват федералните агенти?

— Това също не те засяга.

— Не съм федерален агент.

— Докажи го. В известен смисъл аз вече играя руска рулетка с теб, образно казано, след като съм те допуснал в къщата си, без да знам кой си.

— Аз спасих сина ви.

— За което съм ти благодарен. Достатъчно, за да разговарям културно с теб. Достатъчно, за да ти предложа убежище и работа. Защото аз харесвам хора, които знаят какво вършат.

— Не си търся работа — казах аз. — Търся място, където да се скрия, да кажем, за четирийсет и осем часа, и после да си продължа по пътя.

— Ние ще те пазим. Никой няма да те открие тук. Ще си в безопасност. Стига да издържиш изпита.

— Руската рулетка е изпит?

— Безпогрешен — каза той. — Поне според моя опит.

Мълчах. В стаята отново настана тишина. Той се наведе през масата.

— Или си с мен, или си против мен. Във всеки случай, налага ти се да го докажеш. Надявам се, че ще направиш разумния избор.

Облегнат с гръб на вратата, Дюк се размърда. Подът изскърца под краката му. Аз седях и слушах океана. Във въздуха се издигаха пръски от вълните, вятърът ги грабваше и ги запокитваше в стъклото на прозореца. Дойде и седмата вълна, по-силна и по-гръмотевична от останалите. Пресегнах се и взех колта от масата. Дюк извади изпод сакото си пистолет за в случай, че ми хрумне да си играя на някоя по-различна игра. Беше „Щаер СПП“, който не е нищо друго, освен леко умалена версия на автомата „Щаер ТМП“. Рядко оръжие. Произвеждат ги в Австрия. В ръката му изглеждаше като някакъв голям, уродлив къс желязо. Отместих погледа си от него и се съсредоточих върху колта. Тикнах патрона в едно гнездо наслуки, затворих барабана и го завъртях с ръка. Освободен, приводният механизъм мързеливо мъркаше в тишината.

— Играй — каза Бек.

Аз завъртях още веднъж барабана, вдигнах пистолета и опрях дулото до слепоочието си. Почувствах хладината на стоманата. Погледнах Бек право в очите, задържах дъха си и натиснах спусъка наполовина. Барабанът се превъртя с една позиция, ударникът се запъна назад. Прецизният механизъм работеше безупречно. Дръпнах докрай спусъка. Ударникът падна. Чу се рязко изщракване. Силата на пружината се предаде по цялата дължина на пистолета и дулото потрепна леко срещу слепоочието ми. Но нищо повече. Издишах въздуха от дробовете си, свалих пистолета и го положих на масата, легнал върху дланта ми. После измъкнах ръката си отдолу и пистолетът изтрака глухо върху дървения плот.

— Твой ред е — казах.

— Исках само да видя как ще го направиш — каза той.

Тишина. Аз се усмихнах.

— Искаш ли да го направя още веднъж?

Бек не отговори. Вдигнах пистолета, завъртях барабана и го изчаках да спре. Опрях дулото до главата си. Цевта беше толкова дълга, че лакътят ми стърчеше навън и нагоре. Без да се бавя повече, дръпнах решително спусъка. В тишината се чу рязко изщракване. Звук на прецизен механизъм, струващ осемстотин долара. Свалих пистолета и за трети път завъртях барабана. Вдигнах го до главата си и дръпнах спусъка. Нищо. Четвърти път, по-бързо. Нищо. Пети път, още по-бързо. Пак нищо.

— Стига — каза Бек.

— Разправи ми сега за тия персийски килими — казах аз.

— Няма нищо за разправяне. Хората си ги постилат на пода. Преди това ги купуват. Понякога за много пари.

Усмихнах се. Вдигнах отново пистолета.

— Шансовете са едно към шест — казах. Завъртях за шести път барабана. В стаята настана мъртвешка тишина. Опрях дулото до главата си. Натиснах спусъка. От силата на пружината дулото леко ме тупна по слепоочието. Нищо повече.

— Достатъчно! — каза Бек.