Сметки за разчистване

На Елиът му бяха нужни петнайсет секунди, за да намери чипа в кабината. Беше под шофьорската седалка, закачен за тапицерията с кукичка на ластик като закопчалка за сутиен. Представляваше малък метален цилиндър, половин пръст дебел и колкото монета от 25 цента в диаметър. От него се подаваше двайсетсантиметрова жичка, вероятно антената на предавателя. Елиът стисна чипа в шепата си, излезе заднишком от кабината и се загледа втренчено в изходната рампа, по която бях дошъл.

— Какво? — запита Дъфи.

— Много странно — промърмори той. — Това нещо се захранва с батерийка за слухов апарат. Малка мощност, малък обхват. Чува се максимум на три километра. Че къде тогава е този, който приема сигнала?

Рампата на отклонението си оставаше все така пуста. След мен никой не бе отбил към паркинга. Ние стояхме и гледахме към нея. Очите ни сълзяха от студения вятър, вперени в нищото. Иззад дърветата се чуваше шумът на движението, но по рампата не се задаваше никой.

— Колко време мина, откакто си тук? — запита Елиът.

— Около четири минути — казах аз. — Близо пет.

— Няма логика — каза той. — Тоя тип би трябвало да е на седем-осем километра зад теб. От такова разстояние не може да улови сигнала.

— Може пък и да не ме следят — казах аз. — Може би ми имат доверие.

— Че защо им е тогава да ти слагат чип?

— Може би не са го сложили сега. Може да си е бил вътре от години и да са го забравили.

— Може би, може би… за можене, всичко може — каза той.

Дъфи се извъртя надясно и се загледа в дърветата.

— Дали не е отбил в банкета? Дали не е някъде там, успоредно на паркинга?

Двамата с Елиът проследихме погледа й. Предположението й звучеше много логично. Когато следиш някого по радиосигнал, едва ли е най-умно да паркираш непосредствено до него.

— Я да идем да видим — казах аз.

Между нас и магистралата имаше ивица от добре поддържана трева и след това втора ивица от декоративни храсти. Цялото останало пространство наоколо беше покрито с естествено растящи дървета. Шосето на изток и паркингът със сградите на запад от нас бяха единствените голи места сред тази гъста гора, която сигурно растеше тук, откакто свят светува. През гъсталака се вървеше трудно. Дърветата и храстите бяха оплетени в тръни и увивни растения. Ниски клони ни шибаха през лицата. При това беше едва април. През юли или август оттук нямаше да може да се минава изобщо.

Спряхме се малко преди мястото, където гората преминаваше в по-ниска растителност. По-нататък беше равният затревен банкет на магистралата. Пристъпихме още крачка-две напред, докъдето беше безопасно, и се огледахме вляво и вдясно. На банкета нямаше паркирана кола. Той беше напълно свободен и в двете посоки, докъдето ни стигаше погледът. Движението по магистралата беше много рехаво.

Минаваха по няколко секунди, преди да видим кола. Елиът вдигна озадачено рамене и тримата си запроправяхме път обратно.

— Няма логика — повтори той.

— В момента нямат достатъчно хора — казах аз.

— Не, те просто те следят по шосе номер едно — каза Дъфи. — Другояче не може да бъде. То върви успоредно с М-95 и го следва от Портланд на юг покрай брега на морето. През почти цялата си дължина е на по-малко от три километра встрани от магистралата.

Ние отново се обърнахме и погледнахме на изток, сякаш през гъстите храсти и клони на дърветата можехме да видим кола, спряла на банкета с работещ двигател.

— Аз поне така бих постъпила — каза Дъфи.

Кимнах. Версията на Дъфи звучеше твърде правдоподобно. Разбира се, съществуваха и значителни технически трудности. Като се има предвид, че двете шосета бяха на около три километра едно от друго, колкото беше и обхватът на предавателя, двете коли трябваше да се движат успоредно, защото при най-малкото изоставане или избързване напред на едната от тях, сигналът щеше да се губи. Но в края на краищата, на тях им бе нужно да знаят единствено доколко спазвам зададения маршрут.

— Не е изключено — казах аз.

— Дори е твърде вероятно — каза Елиът. — Дъфи е права. Така би било най-разумно. Те биха желали по възможност да не ти се мяркат отзад в огледалата.

Отново кимнах.

— Така или иначе, длъжни сме да приемем, че те са някъде наблизо. Докъде шосе номер едно остава успоредно на М-95?

— През цялата си дължина — каза Дъфи. — Много след Ню Лъндън. При Бостън се разделят, но по-нататък пак се събират.

— Е, добре — казах аз. Погледнах часовника си. — Минаха девет минути. Предостатъчно за кафе и тоалетна. Време е да продължим с електронното дебнене.

Казах на Елиът да сложи чипа в джоба си и да продължи с форда на Дъфи на юг с постоянна скорост от осемдесет километра в час. Уверих го, че ще го застигна с вана някъде преди Ню Лъндън. После щях да му мисля как да върна предавателя на мястото му. Елиът потегли и двамата с Дъфи останахме сами. Проследихме форда с поглед, докато се загуби зад завоя, после отново се вторачихме в изходната рампа. Разполагахме с час и една минута, а поялникът още се бавеше.

— Как е там? — запита Дъфи.