Сметки за разчистване

— В Бостън. В нашия гараж, но по документи се води в сградата на местната морга. Защото представлява място на престъплението. Нали уж бодигардовете са размазани по интериора. Гледахме да изпипаме всичко най-правдоподобно.

— С изключение на номерата на тойотата.

Тя помръкна.

— Да, но поне линкълнът е наред. На сто и петдесет километра от тойотата. Тоя Дюк трябва да е карал цяла нощ като луд.

— И на мен така ми изглежда. А защо Бек е толкова наежен за тия узита?

Дъфи се бе умълчала.

— Трябва да прекратим операцията — каза накрая тя. — Заради тойотата. Не заради линкълна. Той е наред.

Погледнах часовника си. Погледнах пътя. Ванът с грохот се носеше напред. Скоро щяхме да настигнем Елиът. Бях пресметнал времето и разстоянието.

— Трябва да прекратим — повтори тя.

— Ами твоята агентка?

— Ако ти загинеш, това с нищо няма да й помогне.

Спомних си за Куин.

— После ще го обсъждаме — казах аз. — Засега продължаваме по плана.

Застигнахме Елиът след още осем минути. Фордът му се движеше плътно в дясното платно, закован на осемдесет километра в час. Задминах го и застанах пред него, като намалих скоростта до неговата. Така един зад друг заобиколихме Бостън и отбихме на първия по-голям паркинг южно от града. Наоколо беше много по-оживено. Двамата с Дъфи седяхме неподвижно един до друг и наблюдавахме изходната рампа точно седемдесет секунди. През това време по нея минаха четири коли. Нито един от шофьорите не ни обърна внимание. В две от колите имаше и пътници. Всички се държаха нормално като за паркинг — протягаха се и се прозяваха до отворените врати на колите си, оглеждаха се и после поемаха към тоалетните или закусвалнята.

— Къде е другият ван? — запита Дъфи.

— На един паркинг в Ню Лъндън.

— А ключовете?

— Вътре в него.

— Значи там ще те наблюдават. Никой не оставя току-така кола с ключовете вътре. Ще те причакат. Не знаем какво им е казано да правят, като те видят. Ще трябва да бъдем готови да ги елиминираме.

— Няма да се хвана в капан — отвърнах аз. — Не ми е в стила. А в другия ван може да има нещо по-интересно.

— Добре тогава — каза тя. — Ще го претърсим в Ню Хампшър. Ако изобщо стигнеш дотам.

— Можеш ли да ми услужиш с твоя глок? — запитах аз.

Видях я как бръкна под якето си и го попипа.

— За колко време?

— За колкото е нужно.

— А къде са двата колта?

— Взеха ми ги.

— Не мога — каза тя. — Нямам право да отстъпвам служебното си оръжие.

— Ти отдавна вече не караш по устав — напомних й аз.

— По дяволите! — рече тя. Извади глока от кобура и ми го подаде. Беше топъл от допира с тялото й. Подържах го върху дланта си, наслаждавайки се на нейната топлина. Тя бръкна в дамската си чантичка и извади два резервни пълнителя. Сложих пистолета в единия джоб на палтото си, а пълнителите в другия.

— Благодаря ти — казах.

— Хайде, до Ню Хампшър — отвърна тя. — Там ще проверим вана. После ще решаваме.

— Ясно — казах аз, макар да бях взел вече моето решение.

Елиът се приближи до нас и извади предавателния чип от джоба си. Дъфи се дръпна и той го постави обратно под седалката. После двамата се отдалечиха към служебния торъс. Изчаках колкото беше нужно и излязох на магистралата.

Намерих Ню Лъндън без проблеми. Мърляво градче със стари сгради. Никога преди не бях ходил там. Не ми се бе налагало. Свързан е по някакъв начин с военноморския флот. Мисля, че в него строят подводници. Или може би някъде наблизо, да кажем в Гроутън. Следвайки указанията на Бек, аз отбих от магистралата доста преди самия град и навлязох в някаква западнала индустриална зона. Сградите наоколо бяха стари, от червени тухли, влажни, опушени и занемарени. Спрях на банкета на около километър и половина от мястото, където предполагах, че се намира паркингът. Свих вдясно, после вляво и се опитах да се приближа по заобиколен път. Паркирах до един повреден паркинг-метър и извадих пистолета на Дъфи. Беше „Глок-19“, почти нов, на около година. Зареден. Слязох от вана. Откъм залива прогърмя параходна сирена. Пристигаше ферибот. Вятърът носеше боклук по улицата. От един вход излезе проститутка и ми се усмихна. В тоя град има много моряци. Другаде колежките й подушваха отдалеч военната полиция, но тя не беше толкова печена.

От следващия ъгъл вече се виждаше част от паркинга, за който бях тръгнал. По-нататък теренът беше наклонен към морето, а аз се намирах на високото. Различих вана; стоеше там и ме чакаше. Беше като брат близнак на този, с който бях дошъл. Абсолютно еднакъв по възраст, форма, модел и цвят. Стоеше съвсем сам точно в средата на паркинга, който представляваше празен квадрат, порядъчно буренясал, покрит със счукани тухли. Явно някакви стари сгради са били съборени преди десетилетия и оттогава нищо не беше строено на тяхно място.