Сметки за разчистване

Третият гараж беше празен. В него нямаше абсолютно нищо. Беше идеално чист, подът пометен. По петната от автомобилно масло се виждаха пресни следи от метла. Тук-там бяха разпилени конци от килими. Този, който бе мел, явно ги беше пропуснал. Бяха къси и твърди. В тъмнината не виждах цвета им. Изглеждаха сиви. Имаха вид, сякаш са измъкнати от зеблото, което служи за основа на килима. Нищо не ми говореха. Обърнах се и си тръгнах.

Намерих това, което търсех, в четвъртия гараж. Бях отворил широко вратите, за да влезе достатъчно лунна светлина. В гаража се намираше мръсният стар сааб, който прислужницата използваше за покупки. Беше вкаран с муцуната напред, почти опрян в един шлосерски тезгях. По тезгяха бяха разпръснати инструменти; имаше и завинтено менгеме. Инструментите бяха стари. Дървените им дръжки бяха почернели от масло и мръсотия. Намерих едно шило, доста затъпено, с тумбеста стругована дръжка от дъбово дърво. Острието на шилото беше дълго около пет сантиметра. Аз го стиснах в менгемето на шест-седем милиметра от върха. Натиснах дръжката встрани и превих върха под прав ъгъл. Разхлабих менгемето, огледах резултата от труда си и пуснах шилото в джоба на ризата.

После намерих едно длето. Стар дърворезбарски инструмент. С дванайсетмилиметрово острие и хубава брезова дръжка. Сигурно беше поне на седемдесет години. Порових наоколо и открих брус и ръждясала тенекия със заточваща течност. Капнах малко върху бруса и я разстлах с върха на длетото. Потърках острието няколко пъти напред-назад, докато стоманата блесна. Една от многото гимназии, в които бях учил навремето, беше старомодно учебно заведение в Гуам, където оценките по ръчен труд се даваха за най-презрени, делнични умения, като например умението да заточваме добре инструментите. Целият випуск изкарахме високи оценки. Това беше нещо, което явно ни интересуваше. В нашия клас имахме най-хубавите ножове, които някога съм виждал. Обърнах длетото и го повторих от другата страна. Подравних внимателно острието и го наточих. Лъсна като висококачествена питсбъргска стомана, каквато всъщност си беше. Обърсах го в панталоните си, без да го пробвам с палец. Нямах никакво желание да си пускам кръв. Само по вида му знаех, че е остро като бръснач.

Излязох на двора пред гаражите, приклекнах в един ъгъл до стената и подредих нещата в джобовете си. Разполагах с длетото в случай, че беше нужно да се пази тишина, както и с глока на Дъфи, ако можех да си позволя малко шум. После прехвърлих наум приоритетите си. Първо къщата, казах си. Беше много вероятно никога повече да не я видя.

Вратата на верандата зад кухнята беше заключена, но ключалката беше съвсем примитивна. Колкото за фасон. Пъхнах огънатия връх на шилото, сякаш беше ключ, и заопипвах езиците. Бяха големи и се различаваха лесно. След по-малко от минута бях вътре. Спрях се и се заслушах внимателно. Нямах желание да изненадам готвачката. Може би още не си беше легнала и печеше сладкиш по някакъв специален случай. Или пък ирландката беше вътре и шеташе. Но в кухнята цареше тишина. Пресякох верандата и приклекнах до вътрешната врата. Същата лесна ключалка. Същото кратко време за отваряне. Дръпнах се две педи назад и отворих вратата. Обичайните кухненски миризми. Заслушах се отново. Помещението беше студено и празно. Поставих шилото на пода пред себе си. До него длетото. После глока и резервните пълнители. Така нямаше да задействам металния детектор. В нощната тишина щеше да прозвучи като пожарна сирена. Плъзнах шилото по пода, без да го отлепвам от дъските. Направих същото с длетото. Като го притисках с длан към пода, го търкулнах вътре. Почти всички метални детектори, които се продават на пазара, имат по една тясна сляпа зона ниско долу. Това е така, защото в най-скъпите официални мъжки обувки се монтира усилваща метална подложка в подметката. Тя заздравява конструкцията, като същевременно я прави по-гъвкава. Затова металните детектори са направени така, че да пропускат обувките. В което има смисъл, понеже иначе щяха да пищят всеки път, когато някой с по-хубави обувки минеше през тях.

Плъзнах глока през сляпата ивица, после, един по един, и двата пълнителя. Бутнах всичко навътре, докъдето ми стигаше ръката. Минах през вратата и тихо я затворих зад себе си. Вдигнах нещата си от пода и ги разпределих по джобовете си. Подвоумих се дали да не си сваля обувките. По-лесно е да се придвижваш безшумно по чорапи, но ако се наложи, обувките са превъзходно оръжие. Ритнеш ли някого с обувка, свършено е с него. А ако си по чорапи, най-много да си счупиш палеца. Освен това ти трябва време, за да ги обуеш. Ако се наложеше да се измъкна бързешката, нямаше да е много приятно да тичам бос по скалите. Или да пълзя по стената по чорапи. Реших да не ги събувам, а да стъпвам по-внимателно. Къщата беше масивна. Струваше си риска. Залових се за работа.