Смъртен страх

— Аз също — въздъхна Джейсън. — Напоследък ми умряха толкова много пациенти, че и аз се замислих за смяна на професията. Изобщо не ми е ясно защо не улавяме никакви симптоми по време на прегледите и пълните изследвания. Казах на Роджър, че другата седмица ще свикам общо събрание, но вече съм на мнение, че не бива да изчакваме нито минута повече. — Пред очите му появи ужасната картина в ресторанта, когато от устата на Хейс бликаха фонтани алена кръв. — Предлагам да проведем събранието утре следобед. Клодия ще уреди подробностите и ще ги съобщи на медицинските секретарки. Ще изискам всичките пълни изследвания, които сме правили през последната година и половина, за да проверим състоянието на пациентите.

— Това ми звучи разумно — кимна Джером. — Случаи като този не допринасят особено за самочувствието ми.

След като изпрати колегата си, Джейсън отиде на главната регистратура, за да уреди свикването на общото събрание. Даваше си сметка, че някои колеги ще трябва да останат след работно време и благодари на Провидението, че му е предоставило компютрите. Идеята му беше посрещната с ръмжене тук-там, тъй като се наложи отмяна на доста часове за прегледи, но Клодия самоотвержено пое всички удари. Джейсън беше сигурен, че нещата ще бъдат организирани както трябва, въпреки кратките срокове.

В пет и половина изпрати последния си пациент и отново набра домашния номер на Хелене. Никой не вдигна. Импулсивно реши на път за вкъщи да се отбие до жилището и. Потърси листчето с адреса, който бе взел от личен състав, приглади го с длан и го прочете. Оказа се блоковият комплекс Крейги Армс, който се намираше на авеню Конкорд в Кембридж.

И това, ако не е съвпадение, помисли си той. Момичето, с което ходеше преди да се запознае с Даниеле, живееше в Крейги Армс.

Спусна се на паркинга и след минута вече пътуваше към Кембридж. Движението беше ужасно, но той познаваше района и това му позволи да открие адреса без особени трудности. Паркира и влезе в познатия вход. Очите му пробягаха по имената на дългия домофон, откриха името Бренкивист и пръстът му натисна звънеца. Винаги имаше шанс Хелене да не вдига телефона, но да отваря на позвънявания на входната врата. Но и сега удари на камък. Огледа списъка с обитателите на блока, но името на Люси Хейгън вече не беше там. Все пак оттогава бяха изтекли цели петнадесет години.

В замяна на това натисна бутона на портиерната, срещу който продължаваше да стои познато име. Няколко секунди по-късно от малкия репродуктор над звънците се разнесе познатият скърцащ глас на господин Грац:

— Просията забранена!

Джейсън побърза да се представи, добавяйки с извинителен тон, че господин Грац вероятно не си спомня за него, тъй като от последната им среща са изминали доста години. После поясни, че е загрижен за колежка, която по необясними причини не се е появила на работа. Господин Грац не отговори нищо, но вратата забръмча и се отвори. Джейсън трябваше да изкачи тичешком десетината стъпала до нея, за да може да я хване. Вътрешността на стълбищното фоайе го посрещна с познатата миризма на печен лук, която за петнадесет години не беше претърпяла абсолютно никаква промяна. В дъното на покрития с теракота коридор се отвори желязна врата. В облеклото на господин Грац също нямаше промяна — носеше все същата долна фланелка и омазани джинси. Страните му бяха покрити с няколкодневна четина, очите му изпитателно пробягаха по лицето на Джейсън.

— Ти не излизаше ли с момичето на Хейгънови от апартамент втори? — попита с дрезгав глас той.

Джейсън с уважение подсвирна. Човекът насреща му едва ли можеше да спечели конкурс за красота, но явно притежаваше памет като вълчи капан. Преди време се бяха запознали, защото Люси вечно имаше проблеми със запушената канализация, а Лари Грац идваше да я оправя.

— Какво мога да направя за теб? — попита Лари. Джейсън обясни, че Хелене Бренкивист не беше се появила на работа и не вдига телефона. Това разтревожило всички колеги и той решил да провери какво става.

— Не мога да те пусна в апартамента и — отсече Лари Грац.

— Разбирам — кимна Джейсън. — Не искам да влизам, а само да се уверя, че всичко е наред.

Грац го огледа с изпитателен поглед, после изсумтя и се повлече към асансьора. От джоба му изскочи огромна връзка с ключове — достатъчна да отвори половината врати в Кембридж. Пътуваха нагоре без да си кажат нито дума. Апартаментът на Хелене беше в дъното на дълъг коридор. Още от мястото си на площадката доловиха тътена на оглушителен рокендрол.

— Мадамата май купонясва — промърмори Лари и се облегна с цялата си тежест на звънеца. Остана така в продължение на цяла минута, но отговор нямаше. Портиерът опря ухо във вратата и отново натисна звънеца.

— Не чувам дори дали звъни — промърмори той. — Чудно как никой не се е оплакал от тази оглушителна музика.

Вдигна косматата си ръка и почука на вратата. Изчака малко, след това подбра един ключ от дебелата връзка и го превъртя в ключалката. С отварянето на вратата рокмузиката стана наистина нетърпима.