Латиноамериканецът го нямаше вътре. Насочиха се към телефона на бара и позвъниха на полицията. Оказа се, че единствен представител на властта тук е местният шериф. С авторитетен бас той оповести, че идва.
Съдържателят на заведението отказа да повярва, че Джейсън и Керъл са преодолели Дяволската дупка през нощта.
— Никой досега не го е правил! — поклати глава той, после се залови да им търси сухи дрехи. Това, което им предложи, не беше нещо особено, но вършеше работа — готварски престилки и прекалено големи кухненски панталони на бели и черни квадратчета. А мокрите им дрехи отидоха в пластмасова торба за боклук. Човекът си знаеше работата и настоя да изпият по един горещ грог с ром, който бързо им помогна да забравят треперенето.
— Джейсън, трябва да ми обясниш какво става! — каза Керъл, докато чакаха шерифа. Седяха на една маса до стария джубокс марка „Вурлицър“, от който се лееше кънтри-музика от петдесетте години на века.
— Няма да е много лесно — промърмори той. — Не съм напълно сигурен, но мисля, че мъжът, който стреля по нас, беше пред ресторанта, когато умря Алвин… Предполагам, че нашият приятел е станал жертва на собственото си откритие. Ако не беше умрял онази вечер, този тип щеше да намери друг начин да го премахне… Вече съм сигурен, че е казвал истината когато твърдеше, че някой иска да го убие.
— Тези приказки ми звучат доста безумно — въздъхна Керъл и направи опит да приглади още неизсъхналата си коса, която стърчеше на всички страни.
— Знам. Повечето заговори звучат точно така… Не че съм изпечен заговорник, но нали това, което токущо преживяхме, не беше сън, по дяволите!
— А какво ще кажеш за откритието на Хейс?
— Все още ми липсват детайли от пъзела, но ако теорията ми е вярна, ще се получи доста страшна картина. Именно по тази причина държа веднага да се приберем в Бостън.
В този момент вратата се отвори и на прага застана Марвин Арнолд, местният шериф. Беше мъж-планина, облечен в доста измачкана кафява униформа, щедро нашарена от коланчета и излъскани токи. Но най-голямо впечатление правеше тежкият магнум, калибър 0.357, който се поклащаше встрани от масивния му бут. Точно такова оръдие ми трябвайте там горе, при „Салмон Ин“, въздъхна в себе си Джейсън.
Оказа се, че Марвин вече беше отскочил до „Салмон Ин“, тъй като му бяха докладвали за инцидента. Но не знаеше нищо за човек с пистолет, нито пък някой му беше докладвал за изстрели. Когато Джейсън приключи със сбития си разказ стана ясно, че шерифът го беше слушал с открито недоверие. В замяна на това едрият мъж беше силно впечатлен от факта, че двамата непознати бяха преминали през Дяволската дупка без чужда помощ, при това нощем.
— Малко хора биха повярвали — промърмори с нескрито уважение той.
— Нямахме избор, шериф Арнолд, спасявахме си кожите — рече Джейсън. — Впрочем, можете да огледате лодката, с която дойдохме, тя е пробита на две места от…
— Не ме учете как да си върша работата! — прекъсна го ядосано шерифът. — Правя каквото трябва!
След това ги натовари в полицейската кола и ги закара обратно в „Салмон Ин“, където Джейсън с огромна изненада научи, че управата го държи отговорен за щетите в ресторанта и настоява да ги заплати. Никой не беше виждал никакъв пистолет, а което беше още по-странно и шокиращо — никой не си спомняше за мургав мъж з тъмносин костюм. В крайна сметка от хотела се съгласиха да снемат обвиненията срещу Джейсън и да се задоволят със застраховката. Приел, че с това работата му приключва, шерифът Марвин тикна шапката си на тила и се приготви да тръгва.
— Няма ли да ни предложите закрила? — попита Джейсън.
— Срещу какво? — обърна се да го погледне Марвин. — Не ви ли се струва малко странно, че никой не подкрепя версията ви? Според мен тази вечер сте причинили достатъчно неприятности на хората и вече е време да се качите в стаята си и хубавичко да се наспите…
— Нуждаем се от протекция! — настоя Джейсън, опитвайки да придаде на гласа си нужния авторитет. — Какво ще правим, ако убиецът се върне?
— Виж какво, друже… Не мога цяла нощ да седя тук и да ти държа ръката. Нося дежурството абсолютно сам и трябва да държа под око целия шибан район… Заключете се горе в стаята си и хубавичко се наспете! Марвин кимна на управителя и с тежка крачка излезе навън.
Човекът зад рецепцията дари със снизходителна усмивка Джейсън и Керъл, след което също се прибра в канцеларията си.
— Това не може да бъде! — извика Джейсън. В гласа му се преплитаха раздразнение и страх. — Не мога да повярвам, че никой не е видял латиноамериканеца!
Стана и отиде да вземе телефонния указател от кабината до входа. Потърси раздела с частни детективски агенции в Сиатъл, откри няколко, но всички бяха включили телефонните си секретари. Той остави името си и телефона на хотела на няколко от тях, но не вярваше някой да го потърси в този час.
Върна се във фоайето и каза на Керъл, че тръгват веднага. Тя го последва нагоре по стълбите.
— Но часът е девет и половина!
— Няма значение! Тръгваме си по най-бързия начин. Хайде, събирай си нещата!