Смъртен страх

— Нямам ли думата по въпроса? — обидено го погледна тя.

— Не! — отсече той. — Достатъчно имаше думата — и при решението да останем още една нощ, и за повикването на изключително любезната местна полиция! Сега е мой ред и аз казвам да тръгваме!

В продължение на една минута Керъл остана неподвижна в средата на стаята, после сви рамене и се подчини. Десетина минути по-късно, вече облечени в собствените си дрехи, те понесоха багажа си към вратата.

— Трябва да ви таксувам и тази вечер — осведоми ги човекът зад гишето. Джейсън нямаше нерви да се разправя и го помоли да докара колата им пред входа. При вида на банкнотата от пет долара, онзи побърза да се подчини.

Влязоха в колата. Джейсън се беше надявал това да намали напрежението в душата му, но не се получи. Напусна хотелския паркинг и пое по тъмния планински път. Изведнъж осъзна колко изолирани са в този планински регион. Петнадесет минути по-късно в огледалцето за обратно виждане се появиха някакви фарове. Отначало се опита да не им обръща внимание и леко увеличи скоростта, на фаровете неумолимо се приближаваха. По гърба му пробягаха познатите тръпки на ужас, дланите му овлажняха.

— Зад нас има някой — дрезгаво промърмори той.

Керъл се извърна и втренчи поглед назад. В същия момент навлязоха в завой и фаровете изчезнаха. Но на следващия прав участък отново се появиха, още по-близо отпреди.

— Казах ти да останем в хотела! — прошепна младата жена и отново впери поглед в осветения асфалт пред тях.

— Ей, това вече много ни помогна! — саркастично проточи Джейсън, след което натисна педала на газта почти до пода. Скоростта им надхвърли стоте, въпреки завоите по пътя. Стегна пръстите си около волана и хвърли поглед в огледалцето. Колата беше съвсем близо, фаровете и приличаха на огнените очи на митично чудовище. Направи безуспешен опит да измисли някакъв изход, но единственото, което му дойде на ум, беше да натисне газта с надеждата да избяга от преследвача си. Навлязоха в поредния завой и той механично завъртя волана. В следващия миг се случиха едновременно две неща: устата на Керъл се разкриви в безмълвен вик на ужас, а задницата на колата поднесе. Кракът му инстинктивно натисна спирачката и това доведе до неконтролируем процес: тежкото купе политна наляво, после се люшна в обратна посока. Керъл се вкопчи в ръчката на вратата, а Джейсън усети как предпазния му колан рязко се затяга.

В крайна сметка успя като по чудо да задържи машината на платното. Междувременно колата зад тях вече беше на броени метри, светлината от фаровете и изпълваше купето с мъртвешко сияние. Обзет от паника, Джейсън натисна до дупка педала за газта и това помогна на колата да се стабилизира. Стрелнаха се надолу но лек наклон, но това не им помогна. Непознатият отзад остана на няколко метра, подгонил ги както ловджийското куче гони елен… После, за огромно смайване на Джейсън и Керъл, купето им внезапно се изпълни с яркочервено сияние. Трябваха им няколко секунди, за да осъзнаят, че колата отзад е включила червения буркан. Джейсън пусна газта и погледна в огледалцето. Онзи отзад също намали. На стотина метра пред тях се появи знак за отбивка и Джейсън даде мигач. По челото му бяха избили ситни капчици пот. Другата кола спря зад тях, червените отблясъци осветяваха околните дървета. Вратата се отвори и на пътя излезе Марвин Арнолд. Огромният магнум леко се поклащаше в ръката му.

— Ама и аз съм един тъпак! — промърмори той, след като освети с фенерчето си разкривената физиономия на Джейсън. — Та това било наш’то момче!

— Защо не включи буркана още в началото, бе? — изкрещя Джейсън, наистина побеснял от гняв.

— Защото исках да спипам поредния джигит — намигна с крива усмивка Марвин. — Нямах представа, че преследвам любимия си лунатик!

След кратка лекция по безопасно шофиране и глоба за превишена скорост, шерифът ги пусна да продължат. Джейсън беше толкова бесен, че не пророни нито дума чак до влизането им в магистралата.

— Мисля да отидем с колата до Портланд — обяви той, докато даваше мигач. — Един Господ знае кой ни чака ка летището в Сиатъл…

— Нямам нищо против — сви рамене Керъл, прекалено изморена, за да спори.

Отбиха се да дремнат два часа в един крайпътен мотел близо до Портланд. Малко след разсъмване се добраха до летището и взеха първия излитащ самолет — в случая за Чикаго. Оттам хванаха совалката за Бостън и кацнаха у дома малко след пет и половина в съботния следобед.

Джейсън избухна в смях в момента, в който таксито спря пред блока на Керъл.

— Дори не знам как да ти поднеса извиненията си за всичко, което ти причиних!

— Поне не беше скучно — направи гримаса Керъл, докато вдигаше сака си. — Виж какво, Джейсън… Не искам да проявявам излишно любопитство, но все пак трябва да знам какво става!

— Ще ти кажа в момента, в който бъда сигурен — отвърна той. — Обещавам. Но искам да ми направиш една услуга — тази вечер си стой у дома, моля те! Надявам се, че никой не е усетил завръщането ни, но ако не е така, ще настъпи истински ад!