Смъртен страх

— Не планирам повече забавления за днес, докторе — рече с въздишка Керъл. — Това дотук ми беше напълно достатъчно.

ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Джейсън изобщо не се отби в апартамента си. В момента, в който Керъл изчезна във входа, той нареди на шофьора на таксито да го закара до мястото, където беше паркирал колата си. Оттам се насочи директно към ГХП. Първата му цел беше поликлиниката. В седем сутринта голямата чакалня беше абсолютно празна. Той се качи в кабинета си, съблече сакото и седна пред компютърния терминал. ГХП беше изразходвала цяло състояние за своята компютърна система и основателно се гордееше с нея. От всеки терминал се осигуряваше достъп до цялостната мрежа, в която се съхраняваха данните за всички пациенти. Макар, че индивидуалните картони продължаваха да бъдат най-добрият източник на информация за здравословното състояние на пациента, повечето сведения за него можеха да се намерят и в мрежата. Най-хубавото на тази сложна машинария беше възможността да сканира цялата пациентска маса и да анализира почти всички тенденции за промяна в нея.

Първоначално поиска кривата на текущото оцеляване. Графиката, която му предложи компютърът, приличаше на стръмен планински склон — започваше високо, после се закръгляше и падаше рязко надолу. Графиката предлагаше и степента на оцеляване на пациентите на ГХП, групирани по възраст. И както можеше да се очаква, онези с най-много години на гърба в края на графиката, имаха и най-ниска крива на оцеляване. През последните пет години, въпреки бавното повишение на средната възраст на пациентите, кривата на оцеляването оставаше без съществени промени.

Джейсън поиска разпечатки на месечните графики за последната половин година. Както се беше опасявал, кривата на смъртността на пациенти около шейсетте рязко нарастваше, особено през последните три месеца.

Внезапен трясък в коридора го накара да подскочи, но когато надникна през вратата с облекчение видя, че това са чистачките.

Върна се пред компютъра. Искаше му се да отдели данните за пациенти, на които са били направени пълни изследвания, но не знаеше как да го направи. Трябваше да се задоволи с най-общите данни за смъртността. Тези графики предлагаха процентите на смъртността, свързани с възрастта. Сега графиката вървеше в обратна посока — тръгваше от ниските нива и се повишаваше заедно с възрастта. Джейсън реши да поиска разпечатки на подобни графики за последната половин година, но месец по месец. Резултатът беше впечатляващ, най-вече за последните два месеца. След петдесетгодишна възраст кривата на смъртността рязко се повишаваше.

Остана пред компютъра още половин час, опитвайки се да накара машината да отдели пациентите, на които са били направени пълни изследвания — най-вече висши корпоративни мениджъри. Това, което очакваше да види (стига да можеше), беше бързо увеличение на смъртността сред пациентите над петдесетгодишна възраст и сред тези, които водят нездравословен начин на живот: пушат, прекаляват с алкохола, хранят се обилно и не правят гимнастика. За съжаление не можа да извади такива данни, които просто не бяха програмирани за генерално разглеждане. Би могъл да ги вади от индивидуалните картони на пациентите, но нямаше нужното време за подобна бавна и трудна дейност. Освен това, кривата на общата смъртност беше достатъчна, за да потвърди подозренията му. Вече беше сигурен, че е прав. За да докаже това, имаше и един друг начин… Неохотно се изправи, облече сакото си и тръгна към паркинга.

Подкара по Ривъруей в посока Рослиндейл. Колкото повече се приближаваше, толкова по-голяма нервност го обземаше. Нямаше представа срещу какво ще се изправи, но подозираше, че контактът няма да е от най-приятните. Целта на пътуването му беше училището Хартфорд — заведението за деца с проблеми в умственото развитие, което беше собственост на ГХП. Ако Алвин Хейс е бил прав относно собственото си състояние, вероятно е бил прав и относно състоянието на малоумния си син.

Хартфорд беше разположен в красивата местност Арнолд Арбъретъм, изпъстрена с гористи хълмове, зелени морави и езера. Насочи колата си към паркинга и спря на двадесетина метра от входа. Хубавата сграда в колониален стил имаше измамно спокоен вид, въпреки че във вътрешността и бяха събрани десетки човешки трагедии. Дори професионалистите имаха проблеми, когато се изправяха пред случаи на тежка детска олигофрения. Джейсън добре си спомняше децата, които беше преглеждал при предишните си визити тук. Във физическо отношение повечето от тях бяха перфектни и това правеше още по-тъжни ниските показатели на техните коефициенти на интелигентност.

Централният вход беше заключен и той натисна копчето на звънеца. Вратата отвори дебел охранител с лекьосана униформа.

— С какво мога да ви помогна? — изръмжа той по начин, който недвусмислено говореше, че би предпочел да не му помага с нищо.

— Аз съм лекар — каза Джейсън и направи опит да го заобиколи, но дебелият се изпречи на пътя му.

— Съжалявам, докторе, но посещенията след шест са забранени.