Смъртен страх

Мрачното помещение се изпълни с ярка луминисцентна светлина. Дължината му беше около петнадесет метра, плътно запълнени с железни легла, с тясна пътека помежду им. Имаше и прозорци, но те бяха високо горе, почти под тавана. В далечния ъгъл имаше облицована с плочки обща тоалетна, на стената на която беше окачен навит на руло маркуч — очевидно за отмиване на нечистотиите. До него се виждаше тясна залостена врата — водеща, най-вероятно към аварийното стълбище. Тръгна по пътеката като четеше имената, изписани върху табелките; Харисън, Лайънс, Геснър… Събудени от светлината, децата започнаха да се надигат. Повечето от тях гледаха непознатия с широко отворени, но напълно равнодушни очи.

Джейсън се закова на място. Обзе го отвращение, което граничеше с ужас. Нещата бяха много по-зле, отколкото очакваше. Очите му бавно опипваха бледите лица на нежеланите от никого същества. Вместо да приличат на деца, каквито си бяха, те наподобяваха повече сенилни старци с изцъклени очи, сбръчкана суха кожа и изтъняла, коса, под която се виждаше гол череп. На една от табелките беше изписано името Хейс. Подобно на всички други, и това дете изглеждаше преждевременно състарено. По-голямата част от миглите му беше изпадала, долните му клепачи странно увисваха. На мястото на зениците му имаше стъклено-бели катаракти. Ако се изключи усещането за светлина и мрак, това дете беше напълно сляпо.

Някои от обитателите на отделението започнаха да стават, поклащайки се на тънките си изкривени крайници. После, за огромен ужас на Джейсън, те се насочиха към него. Едно от момченцата започна да повтаря думичката „моля“ с неестествено тънък гласец, който едновременно с това беше дрезгав. Не след дълго към него се присъединиха и останалите — един хор, от който го побиха тръпки.

Отдръпна се назад, изпитал ужас от евентуалното им докосване. Синът на Хейс също стана и започна да си пробива път напред. Кльощавите му, абсурдно тънки ръчички, правеха безпомощни и некоординирани движения във въздуха.

Тълпата олигофренчета го притисна към вратата и започна да дърпа дрехите му. Колкото уплашен, толкова и замаян от тежката миризма, Джейсън отвори вратата и изскочи в коридора. Затвори след себе си, а децата притиснаха мумифицираните си лица към матираното стъкло, продължавайки монотонния си припев.

— Хей, ти! — разнесе се остър вик зад гърба му. Извърна глава и видя дежурния, който се беше изправил на вратата на остъклената будка и изненадано го гледаше с книга в ръце. — Какво правиш тук?

С два скока Джейсън прекоси коридора и хукна надолу по стълбите. Но едва направил две крачки, отдолу прозвуча тревожен мъжки глас:

— Кевин, всичко ли е наред?

Джейсън предпазливо надникна над перилата; но моментално беше засечен от охранителя на долния етаж, който откачи палката си и хукна нагоре.

Това го принуди да се завърти на пети и да се върне в коридора. Дежурният продължаваше да стои на прага на кабината си, очевидно твърде объркан, за да предприеме нещо. Джейсън хукна към отделението и блъсна вратата. Част от децата бродеха безцелно из помещението, други се бяха върнали по леглата. Той размаха ръце да привлече вниманието им, после ги подкара към вратата. В момента, в който на прага се изправиха двамата болнични служители, децата ги наобиколиха и започнаха да стенат и да дърпат дрехите им. Докато двамата се бореха да се освободят, Джейсън хукна към аварийния изход в дъното. Поради изискванията на сигурността, резето беше вдигнато високо, почти на два метра от пода. Дръпна го рязко, но в първия момент вратата отказа да се отвори. Явно не беше използвана от години и това личеше от боята, която почти я беше запечатала. Отдръпна се крачка назад и и налетя с рамо. Ударът беше достатъчно силен, пантите проскърцаха и вратата се отвори. Джейсън излезе на тъмната площадка и преди да затвори, избута назад няколко от децата, които го бяха последвали.

После, без да губи повече време, започна да се спуска по ръждивите стъпала на аварийната стълба. Беше на втория етаж, когато вратата горе се отвори. До слуха му отново долетяха пискливите и протяжни гласчета на болните деца. В следващия миг стълбата започна да вибрира под тежестта на груби обувки.

Издърпа предпазния лост и последният сегмент на стълбата с тътен се плъзна към асфалта на паркинга. Джейсън почти го изпревари, но благодарение на забавянето, разстоянието между него и охранителя значително се скъси.

Веднъж стъпил на поляната, той бързо си възвърна преимуществото, тъй като бягаше далеч по-бързо от дебелия. Това му позволи да натрупа достатъчно аванс, за да влезе в колата, да запали мотора и спокойно да потегли. Погледна в огледалцето за обратно виждане и видя онзи да размахва юмрук под светлината на уличния стълб.

* * *

Никак не му беше лесно да постави под контрол гнева и отвращението, които го обзеха при гледката в онова отделение. Подкара колата направо към градското полицейско управление на Бостън, където спря на забранено, точно пред входа.

— Искам да видя детектив Кърън — обяви той на дежурния офицер, след като се представи.