Смъртоносно

Емили се загледа разсеяно във фигурките, които майка й събираше и подреждаше в големия скрин в ъгъла на стаята. Тя също си спомняше плача. Но поне имаше Дерик, приятелят й, с когото работеше в ресторанта за морска храна на Пенс Лендинг. Той й служеше като един вид заместител на Карълайн.

— Нали ми е роднина — беше проплакала веднъж пред него. — Но дори не ме поглежда. Онази нощ разговаряше по телефона доста след един и половина, а аз лежах на пода до нея. Бях толкова уморена и тя го знаеше, но не затвори.

— Защо не останеш при мен? — беше й предложил Дерик. — Ще спя на дивана. Няма проблем.

Емили го беше погледнала. Дерик беше толкова висок, че когато сядаше на пейката, дългите му крака се подгъваха под странен ъгъл. Беше я погледнал напрегнато и нежно иззад очилата си с телени рамки.

Беше се зачудила дали да не приеме предложението му, но след това сви рамене.

— Не. Сигурно и без това ти стъжнявам живота, като те занимавам с проблемите ми. — После го беше целунала по бузата. — Но си много мил.

Сега беше ред на Карълайн да въздъхне.

— Просто не можех да разбера онова, с което се сблъскваше тогава.

Емили кимна. В това нямаше спор.

— И защо си тук сега? Защо просто не остана там?

Карълайн отмести погледа си.

— Получих писмо. Уплаших се, че ако не си дойда този път, може да стане твърде късно.

Тръпки полазиха по гърба на Емили.

— За какво говориш? Кой ти е писал писмо?

— Не знам. Беше подписано просто със загрижен приятел. — Карълайн преглътна. — В него пише, че си много разстроена и може да направиш нещо… неразумно. — Очите й проблеснаха. — Страхувах се, че повече няма да те видя.

Кожата на Емили настръхна. Не за пръв път чуваше слуховете за самоубийство, но писмото беше вече прекалено.

— Случиха ми се доста неприятни неща, но всъщност съм добре — увери тя сестра си.

Карълайн не изглеждаше особено убедена.

— Сигурна ли си?

— Разбира се, че съм сигурна. — Тя се поколеба, знаейки, че трябва да подбере следващите си думи изключително внимателно. — Но бих искала да видя това писмо. У теб ли е?

Карълайн сбърчи вежди.

— Изхвърлих го. Не можех да изтърпя да го гледам в стаята ми.

— На ръка ли беше написано? Имаше ли марка?

— Не, беше напечатано. Не помня откъде беше изпратено. — Карълайн се взря в нея с любопитство. — Знаеш ли кой може да го е написал?

Емили прокара език по зъбите си. Загрижен приятел? Али? Помощникът й? Кой друг би могъл да е?

Госпожа Фийлдс надникна в коридора.

— Вечерята е готова! — изграчи тя.

Емили и Карълайн тръгнаха към кухнята. Сърцето на Емили все още биеше ускорено заради спора им, но поне най-накрая всичко беше казано. Докато вървяха по коридора, тя стрелна Карълайн с поглед. Сестра й се усмихна колебливо. Когато Емили пристъпи към нея и разпери ръце за прегръдка, Карълайн не се отдръпна. Прегръдката се получи леко вдървена и несръчна, но определено беше стъпка в правилната посока.

Госпожа Фийлдс раздаде чиниите. След това Емили зърна нещо през прозореца. Черният джип беше спрял до тротоара. На предната седалка седеше Кларънс и четеше вестник. Край него мина една кола, той свали вестника и не отмести поглед от нея, докато не зави зад ъгъла.

Никой от семейството на Емили не го забеляза. Накрая щеше да им направи впечатление — Емили трябваше да каже на Кларънс да паркира на някое по-скрито място. Но засега тя беше благодарна за присъствието му. Стой надалеч, казваше то на Али, която сигурно наблюдаваше отнякъде. Отсега нататък нямаш работа при нея.

Това също й се струваше като стъпка в правилната посока.

10.

Нов ден

Когато полицейската кола стигна до дома на Ариа, косачите тъкмо привършваха работата си. Двете мускулести момчета натовариха косачките си на закаченото за колата им ремарке. Те й махнаха за поздрав, сякаш това, че Ариа слиза от полицейска кола във вторник вечер е нещо напълно нормално.

— Искате ли да ви придружим до вратата, госпожице Монтгомъри? — попита ченгето, което я беше докарало, като се оглеждаше предпазливо наляво и надясно.

— Няма нужда — отвърна Ариа.

— Добре, ако имате нужда от нещо, просто сигнализирайте на Бъз. — Той посочи минивана, който беше паркиран на улицата. Макар на бронята му да беше лепнат стикер с надпис „МОЕТО ДЕТЕ Е ОТЛИЧНИК“ и на антената стърчаха чифт ушички на Мики Маус, на шофьорското място седеше мускулест мъж със слънчеви очила, който приличаше на дубльор на Скалата.

— Ясно. — Ариа се усмихна и весело тръгна през ливадата.

— Ариа? — Ила беше застанала на верандата. Носеше жълтата туника със зигзагообразни шарки от времето й в арт училището, а посребрялата й черна коса беше прибрана на кок. На лицето й беше изписано ужасено изражение. — Защо те докара полицейска кола? — попита тя, без да сваля поглед от колата, която се отдалечаваше по улицата.

— А, това ли. — Ариа махна с ръка. — Няма проблем. Не съм загазила.

Ила примигна.

— Днес е интервюто ти, нали? Да не се е случило нещо в университета?