Смъртоносно

Слезе от колана и тръгна по пътечката към къщата, като внимаваше да не настъпи току-що засадените азалии на майка й. Вътре беше тихо. По килима се виждаха следи, които показваха, че скоро е бил чистен с прахосмукачка, а по масата във всекидневната не се виждаше прах. Когато Емили подуши въздуха, тя усети аромата на печени зити². Това бе любимото ястие на сестра й Карълайн, но не ги бяха готвили откакто тя бе заминала за университета.

— Емили, виж кой е тук!

Майка й се появи в коридора. До нея застана самата Карълайн, облечена в тениска на Станфорд с дълги ръкави.

Емили примигна. Последния път, когато бе видяла по-голямата си сестра, беше в деня преди да отиде в болницата за секцио. Емили се беше превила над умивалника в банята на стаята на Карълайн в общежитието — сутрешното й прилошаване не я беше напускало през всичките девет месеца — а сестра й стоеше на прага и я гледаше презрително. Емили беше разказала на родителите си за бебето и те й бяха простили. Макар да казаха, че Карълайн също ще се обади и ще се извини, сестра й така и не го беше направила. Съдейки по изражението на лицето й, сигурно все още не умираше от желание да го направи.

Госпожа Фийлдс побутна Карълайн към нея.

— Сестра ти се прибра да те види.

Емили внимателно пусна раницата си на дървения под.

— Наистина ли?

Карълайн сви рамене и кичур златисточервеникава коса падна пред лицето й.

— Ами всичките ми изпити свършиха. Имах и ваучер за отстъпка при пътуване, затова…

— Затова изненадка! — довърши бързо госпожа Фийлдс. — Семейството трябва да бъде заедно, не си ли съгласна, Карълайн? — Тя отново я смушка. — Дай на Емили онова, което донесе.

Устните на Карълайн потрепнаха. Тя грабна една найлонова торбичка и я подаде на сестра си. Ръката на Емили докосна нещо памучно. Това беше същата станфордска тениска като на Карълайн.

— Благодаря — промърмори Емили, притискайки тениската към гърдите си.

Карълайн кимна вдървено.

— Цветът ще ти отива. Пък и реших, че ще ти стане, след като… — Тя замълча, но Емили се досети какво щеше да каже. След като вече не си бременна.

— И така! — Госпожа Фийлдс плесна с ръце. — Ще ви оставя да си поговорите. — Тя се усмихна окуражаващо на Карълайн и отиде в кухнята. Емили седна на едно от креслата във всекидневната; нервите й бяха изопнати.

Карълайн остана права, устните й потрепнаха. Тя се взираше безучастно в снимката на плевня, която висеше във фоайето, сякаш никога досега не я беше виждала, макар тя да беше там от петнайсет години.

— Тениската ми харесва — каза Емили, потупвайки пакетчето, което лежеше в скута й. — Благодаря ти отново.

Карълайн я стрелна с поглед.

— Няма защо.

Тя изглеждаше адски измъчена. Емили кръстоса крака, после отново ги изпъна. Чувстваше се ужасно. За какво щяха да разговарят? Защо майка й ги караше да правят това? И, наистина, Карълайн още ли й беше ядосана? Трябваше да го преодолее.

— Ако искаш се качвай горе — каза Емили. Думите прозвучаха по-горчиво, отколкото бе възнамерявала. — Не е нужно да стоиш с мен.

Карълайн сви устни.

— Опитвам се, Емили. Не е нужно да се ядосваш.

— Аз да съм ядосана? — Емили стисна здраво облегалките на креслото. След това въздъхна. — Добре. Може би съм ти малко ядосана. И за милионен път ти се извинявам, че ти натресох тайната си — не трябваше да го правя. Искаше ми се да го беше приела малко по-различно.

Очите на Карълайн проблеснаха.

— Аз те приех при мен — отвърна тя с приглушен глас. — Давах ти пропуск за стола. Не казах на мама. Какво повече искаш?

Сърцето на Емили биеше все по-бързо.

— Никак не ми се прибираше в стаята ти. Освен това бях бременна — онова надуваемо легло беше толкова неудобно.

— Никога не се оплака — отвърна раздразнено Карълайн.

— Нямах усещането, че мога да го направя! — възкликна Емили. — Ти ме караше да се чувствам толкова нежелана! — Внезапно тя се почувства ужасно изморена. Изправи се и се обърна към стълбището. — Забрави. Аз ще се махна.

Емили сложи ръката си на перилата, преглъщайки сълзите си. Когато стъпи на първото стъпало, Карълайн я хвана за ръката.

— Недей така, чуваш ли? Държиш се глупаво.

Емили се вцепени. Изобщо не се чувстваше глупаво. Само още пет минути, помисли си тя. Ако сестра й продължаваше да се държи гадно, тя със сигурност щеше да се затвори в стаята си.

Върна се и седна в същото кресло. Карълайн седна срещу нея. Минаха няколко секунди. В кухнята подрънкваха тенджери и прибори.

— Права си. Просто не знаех как да се държа онова лято — каза най-накрая Карълайн. — Страх ме беше за теб и за бебето. Но и не исках да мисля за него като за бебе. Не можех да си позволя да се привържа към него — струваше ми се адски трудно.

Емили прехапа устната си.

— Ами, да. — Това не беше кой знае какво извинение.

Карълайн наведе глава.

— Толкова пъти те чувах как плачеш посред нощ…