Смъртоносно

Емили отново погледна към Ноъл с разтуптяно сърце. Въобще не й харесваше мисълта Али или помощникът й да наранят някоя от тях. Но въпреки това такава възможност съществуваше. Трябваше да обмислят всяка вероятност.

Часовникът на банката показа точно 9:00 часа и момичетата заеха местата си. Ноздрите на Емили потрепваха от миризмата на прясна тор и нещо друго. Тя огледа района, но край входа на библиотеката не се появи никой. Край тях профучаваха колите на клиентите на мола. В далечината се чу потракването на влака. Ноъл се размърда на пейката и погледна телефона си. Минутите пълзяха. Часовникът на банката показа 9:05, после 9:06. Стомахът на Ариа се сви от ужас.

Внезапно се появи една русокоса фигура, облечена в суичър с качулка, и тръгна към Ноъл. Четирите момичета се наведоха напред. Беше момиче.

Вълна от най-различни чувства връхлетя Емили. Недоверие. Страх. Омраза. Тя погледна към останалите. Хана притисна длан към устата си. Спенсър се ококори. Емили погледна към Ариа. Да действаме ли? — произнесе само с устни тя.

Фигурата се спря пред Ноъл; никой не виждаше изражението на лицето му. Той не им даде сигнал: три пръста, вдигнати зад гърба му.

И все пак. Това трябваше да е Али. Нали? Напред — произнесе само с устни Ариа, сочейки към Ноъл.

Те изскочиха от храстите. Сърцето на Емили туптеше все по-бързо, докато приближаваха фигурата, която продължаваше да разговаря с Ноъл. Само след няколко секунди ще погледна право в лицето на Али — помисли си тя.

Внезапно фигурата отстъпи назад и побягна. Емили все още не можеше да види лицето й, само тъмната качулка на главата й.

— Хей! — изкрещя тя, тичайки след нея. Останалите я последваха. Фигурата притича през двете платна на улицата, която свързваше библиотеката с мола и се шмугна в храстите. Почти я стигнахме — помисли си въодушевено Емили. Измъкването от храсталака щеше да я забави.

Те прекосиха улицата и изведнъж се разнесе силно свистене на гуми. Фарове блеснаха в лицата им. Емили изпищя, когато една кола се понесе срещу тях.

— О, господи! — изкрещя тя, когато светлината очерта фигурата на Хана пред нея. Емили протегна ръка и избута Хана от пътя. Колата мина криволичейки покрай тях, пропускайки Емили на сантиметри. Момичето падна на тревата, удряйки коляното си в плочките на тротоара. Спенсър падна по лице до нея, а Ариа се блъсна в един пътен знак. Хана седна по средата на пътя; изглеждаше зашеметена.

— Добре ли си? — попита Емили, като се надигна и изтича до нея.

Хана кимна, треперейки, загледана в стоповете на отдалечаващия се автомобил.

— Насочи се право срещу нас. Можеше да ни убие.

Емили й помогна да се изправи, после се затича към храстите, в които се бе шмугнала фигурата. Тя вече не се виждаше никъде. Никой не тичаше и през паркинга.

Тогава Емили се обърна към Ноъл, който седеше на пейката пред библиотеката. Той вече се беше изправил и ги гледаше разтревожено. Тя тръгна заедно с останалите към него.

— Това тя ли беше? — попита го Ариа. — Какво ти каза?

Ноъл поклати смаяно глава.

— Не беше тя. Някакво русокосо момиче, което ме попита дали имам запалка. После ви видя и побягна. А вие добре ли сте?

Емили и Хана се спогледаха.

— Не знам дали всичко това стана просто по случайност — рече Хана с треперещ глас.

Ноъл кимна; в очите му проблесна страх.

— Смятате ли, че е било постановка?

Всички се спогледаха, след което обърнаха глави към улицата, където бе изчезнала колата. Никой не се беше сетил да види регистрационната й табела.

— Да — прошепна Ариа. — Това беше Али. — Може би беше платила на момичето да отиде при Ноъл, за да им отвлече вниманието. Сигурно се беше досетила какъв е планът им.

Емили погледна към Ноъл, изпълнена с отчаяние.

— Не можеш ли да се опиташ отново да се свържеш с нея? Можем да уговорим друга среща преди процеса.

Ноъл я погледна.

— Тя вече знае, че е било капан. Може отново да се опита да ви нарани.

— Да, това не е добра идея — додаде Спенсър.

Ариа погледна предизвикателно Ноъл.

— Не, Емили е права. И без това стигнахме твърде далеч. Трябва да направим нещо. Моля те, свържи се отново с нея.

Ноъл отпусна рамене. После набра нещо на телефона си. Миг по-късно лицето му посърна.

— Уебстраницата не може да бъде открита.

Показа екрана на момичетата. Ариа поклати глава.

— Трябва да е грешка.

— Това е страницата, сигурен съм.

Емили гледаше как Ариа взима телефона от ръката му и отново натиска бутона за търсене, но получава същия резултат. Устните й потрепнаха. Сърцето на Емили се сви.

— Страницата я няма, защото Али я е свалила — рече бавно Ноъл. — Няма да има друга среща. Тя изчезна.

Всички примигваха учестено, преглъщайки шока. Това бе последният им шанс и те го бяха пропилели. Не им оставаше нищо друго. Процесът им започваше на следващия ден и така или иначе те щяха да заминат за Ямайка — в затвора.

30.

Животът им приключва тук