Смъртоносно

— Мацки. — Тя се обърна към останалите и им махна с ръка да дойдат до прозореца. Те се приближиха, свъсили вежди.

— Протестиращите — каза Хана. Тя погледна наляво и ги видя, събрани в голям кръг на предната морава. Стига убийства в Роузууд, скандираха те. — Това са скандиранията от гласовата поща на Али — каза Хана.

Емили примигна.

— Наистина ли?

Хана кимна; никога в живота си не се беше чувствала толкова сигурна.

— Гласът е същият. Посланието е същото. Чухме само частица от него, преди Али да прекъсне връзката. Но е то.

Спенсър се намръщи.

— Али се е намирала насред протестен марш… срещу убийствата, които тя е извършила?

— Може би се е намирала близо до марша — предположи Хана.

Спенсър закрачи из стаята.

— През изминалата седмица в Роузууд имаше доста протестни маршове. Кога получи съобщението, Емили?

— Миналия петък.

Ариа погледна към Спенсър.

— Има ли начин да разберем къде са се намирали протестиращите в онзи ден?

Хана внезапно се досети.

— Знам къде са били. — Последния път, когато отиде в офиса му, той беше загрижен повече за това, дали протестиращите я бяха видели, че влиза, отколкото за това, че тя имаше нужда от помощта му.

Когато разказа това на приятелките си, Спенсър ахна.

— Сигурна ли си?

— Абсолютно. — Сърцето на Хана биеше все по-бързо. — Когато се е обадила, се е намирала близо до офиса на баща ми.

Хана погледна приятелките си; в гърдите й проблясваше мъничкото пламъче на надеждата. Оставаше им един ден, преди да заминат на Ямайка. Още една нощ, за да организират засадата. Щеше да е почти невъзможно да се измъкнат от къщи, но по някакъв начин трябваше да го направят. Когато видя решителните лица на приятелките си, тя разбра, че те си мислят същото.

Спенсър отмести поглед към дърветата.

— Един часа?

Хана кимна. Търсенето продължаваше.

31.

Търсенето

Двайсет минути след полунощ телефонът на нощното шкафче на Спенсър иззвъня. Очите й се отвориха и тялото й веднага застана нащрек. Спалнята й беше тъмна и тя се беше свила под завивките, напълно облечена в черна блуза с качулка, черен панталон и дори черни маратонки, които беше открила в килера в някогашната спалня на Мелиса. Беше напълно готова.

Тя отметна завивката си и отиде на пръсти до вратата. Къщата беше тиха. Майка й и господин Пенитисъл сигурно спяха, вероятно натъпкани със занакс. Спенсър отиде до прозореца и огледа предния двор. До тротоара се виждаше паркирана полицейска кола.

Тя струпа няколко възглавници на леглото, за да изглежда сякаш спи. След това слезе на първия етаж, отвори кутията на алармата и изключи сигнализацията за излизане навън. Накрая се промъкна до единствената недовършена стая в сутерена, в която държаха касите с вино и допълнителния хладилник, който семейство Хейстингс използваха, когато организираха големи партита. Обикновено Спенсър не обичаше да идва тук — стаята миришеше на мухъл, беше пълна с паяци и това бе мястото, където Мелиса обичаше да я „прогонва“, когато като малки играеха на Злата кралица и Затворникът. Но в ъгъла й имаше малко стълбище, което водеше до вратата към задния двор. Никой нямаше да я наблюдава. Ченгетата сигурно дори не подозираха за съществуването на този изход.

Сърцето й тупкаше силно, докато се спускаше по тъмните стълби към вратата. Не смееше дори да диша, докато я отваряше. Пръскачката на двора шумеше приятно. Джакузито бълбукаше някъде вляво. Спенсър се измъкна, снишавайки се към земята, и хукна към гората, като се стараеше да стои далеч от осветлението. Щом се озова в нея, вече беше свободна.

До офиса на господин Мерин имаше поне четири километра; той се намираше в сградата на Ланкастър Авеню, точно до гарата. Спенсър мислеше дали да не вземе колелото си, но нямаше време да го скрие в гората зад къщата, затова тръгна пеша. Тя се затича по улицата, като се скриваше в дворовете всеки път, когато на пътя се появеше кола. Всяка нейна стъпка сякаш припяваше: Хвани Али. Хвани Али.

Тичането по Ланкастър Авеню беше доста по-трудно — макар да беше късно, там продължаваха да минават много коли и Спенсър трябваше непрекъснато да бъде нащрек. Всеки път, когато зърнеше фарове, тя се скриваше зад някое дърво или табела. Веднъж, когато зърна полицейска кола на едно кръстовище, тя се скри в канавката. Но въпреки това успя да стигне до офиса малко преди един часа. Тялото й беше плувнало в пот. Чорапите и обувките й бяха покрити с кал. Тя бе сигурна, че при скачането в канавката си беше навехнала глезена. Но това нямаше никакво значение. Беше пристигнала.

Погледна към отражението си в огледалните стъкла на сградата. Над вратите светеха табелки с надпис „ИЗХОД“, но самият атриум беше тъмен. Тя погледна към подземния паркинг, след това към гората зад сградата и накрая към неоновия знак на „Магазина на Джесика“, откъдето театралната трупа на „Роузууд Дей“ понякога вземаше костюми за училищните пиеси. Възможно ли беше Али да се намира някъде тук? Как бе успяла толкова дълго да се крие на такова публично място?

— На бас, че си мислиш същото като мен.