Смъртоносно

Останалите момичета също огледаха стаите, надничаха в шкафовете. Може би щяха да се изкачат и до втория етаж, но голяма част от стъпалата липсваха.

— Тук няма никой — прошепна Спенсър. — Абсолютно празно е.

— Има ли мазе? — предположи Емили.

Спенсър сви рамене.

— Не видях никакви стълби, които да водят надолу.

Ариа рязко се обърна и очите й се разшириха.

— Чухте ли това?

— Кое? — попита Хана с треперлив глас, застинала на мястото си.

Всички се умълчаха. Хана слушаше напрегнато, но не чуваше нищо. Огледа тъмното, празно, зловещо пространство.

— Може би не е това — каза тя. — Не виждам следи от нищо. Мисля, че Али не е тук.

Спенсър също въздъхна.

— Може би сме сбъркали.

Над главите им се разнесе скърцане. Звучеше така, сякаш клоните на дърветата стържат по покрива.

— Може би трябва да се махаме оттук — каза Емили, отдалечавайки се на пръсти към вратата. — От това място ме побиват тръпки.

Всички закимаха и тръгнаха към изхода. Но тогава зад гърба им се разнесоха стъпки, този път истински. Хана се обърна и мускулите й се вцепениха. В сенките край задната стена се забелязваше някаква фигура.

Останалите също се обърнаха. Спенсър ахна. Ариа тихо изписка. Емили се сви до стената.

— Ехо? — извика Хана с треперлив глас, опитвайки се да различи чертите на фигурата.

Внезапно светна фенерче. Разсеяната, жълтеникава светлина се пръсна из стаята. Мишката изписка и избяга. Къщата застена и заскърца под порива на вятъра. Най-накрая фигурата, която държеше фенерчето, го извъртя, насочвайки го към себе си.

— Здравейте, момичета — разнесе се мъжки глас.

Хана примигна при вида на лицето му. Той имаше кафяви очи, полегат нос и остра, гладко избръсната брадичка. В дясната му ръка имаше пистолет, който се целеше в тях.

Когато се изстъпи в цял ръст, Хана внезапно осъзна, че го познава. Съвсем наскоро Мадисън й беше показала снимката му.

— Джаксън? — възкликна тя. Барманът. Онзи, който беше напил Мадисън и който се беше присмял на предложението на Хана да повика такси.

Само че… какво правеше той тук?

— Дерик? — изрече бавно застаналата до нея Емили.

Хана се намръщи и погледна към шокираното лице на приятелката си. Кой беше Дерик?

Спенсър също потрепна.

— Финиъс? — рече замаяно тя, вперила поглед в момчето. — Финиъс от Пен.

— Олаф — произнесе едновременно с нея Ариа.

Хана се отдръпна назад; всички неврони в главата й избухнаха.

— Чакай малко. Олаф от Исландия?

— Да — отвърна бавно Ариа, прикрила устата си с длан. — Това е той.

Хана яростно тръсна глава.

— Това не е Олаф. Аз съм виждала Олаф. — Посещението й в онзи бар във Филаделфия се беше случило преди Исландия — тя щеше да разбере, ако същият младеж, който я бе чакал на улицата в нощта на катастрофата, после беше свалял Ариа на другия край на света.

Или… щеше ли? Тя погледна към тъмните вежди и тънките устни на Джаксън. Сега, като се замислеше, той наистина приличаше на Олаф. Но тя никога не си бе помисляла да направи връзка между странния исландец и готиния американски барман.

— Н-не разбирам — изграчи Спенсър.

— Какво, по дяволите, става тук? — рече едновременно с нея и Хана.

Момчето пристъпи напред.

— Казвам се Джаксън — каза той. — И Дерик. И Финиъс, и да, дори Олаф. Но истинското ми име е Ник. Или Трип, за приятелите ми. Трип Максуел.

Емили примигна.

— Трип — прошепна тя. — О, господи.

Спенсър я погледна.

— Кой е Трип?

Брадичката на Емили трепереше.

— Айрис харесваше някакво момче на име Трип Максуел. Бил е пациент в Убежището.

— О, Айрис. — Ник завъртя очи. — Тя винаги си е падала по мен.

Стаята се завъртя пред очите на Хана. Той беше пациент в Убежището. Името му започваше с Н. Това беше приятелят на Али. Това бе човекът, за когото говореше Греъм. Той беше нападнал и Ноъл. Беше убил Гейл. Беше убил Кайла.

Той бе помощникът на А.

В гърдите й се надигна паника. Тя погледна през рамо. Намираха се само на няколко крачки от вратата — може би поне една щеше да успее да се измъкне навън. Тя сграбчи ръката на Спенсър и рязко я обърна. Емили и Ариа също се втурнаха към вратата. Хана направи една крачка към нея, после още една и протегна ръка към кръглата дръжка.

Но в този момент, сякаш от никъде се появи нечия фигура и застана на прага, препречвайки им пътя.

— Не толкова бързо — разнесе се леден глас.

Глас, който Хана веднага разпозна. Въздухът се изпълни с аромат на парфюм. Кръвта изстина във вените й. Ванилов парфюм.

Бавио и драматично Ник насочи фенерчето към нея. Белези покриваха шията и ръцете й. Тя все още имаше големи сини очи и сърцевидно лице, но в него проблясваше нещо сурово и зло. Тя беше по-слаба, по-източена, с много болнав вид. Очите й бяха студени и презрителни, без капчица радост. Хана си пое дълбоко дъх.

— Поздравления, кучки — прошепна Али и също извади пистолет. — Идвате с нас.

33.

Сладкият мирис на смъртта