Смъртоносно

Зад нея стоеше Хана, облечена също в черно, която дишаше тежко, сякаш също беше тичала дотук.

— Али не е тук, нали? Не би могла да се крие до сграда с офиси в центъра на Роузууд.

Спенсър помръдна с едното си рамо.

— Малко вероятно ми се струва.

Хана седна на сандъчето с цветя до вратата на сградата.

— Тук се проведоха протестите в петък. Оттук се е обадила на Емили.

След няколко минути Ариа и Емили пристигнаха с колелата си. Спенсър им предаде накратко за какво говореха с Хана.

— Мисля си какво ли ще е, ако и това е грешка — въздъхна Ариа, докато внимателно скриваше велосипеда си в храсталака. Искам да кажа, ако грешим, какво ще направят ченгетата, когато ни открият?

— И без това няма накъде повече да ни накажат — рече Спенсър с равен глас.

Емили погледна към Хана.

— Ами ако Али е била тук само за малко? Може би е знаела, че ще се досетиш, Хана, и се е обадила оттук само за да ни прати на поредното напразно търсене?

— Ами ако не е? — каза Хана. — Рискът си заслужава.

Спенсър дръпна дръжката на входната врата, но тя беше здраво заключена.

— И сега какво правим? Не можем да влезем вътре, за да проверим, дали Али не се намира в някой от офисите.

— Няма да е там — рече замислено Хана. — Идвала съм доста често тук и знам всички офиси в сградата — Али не се крие в ничия задна стая, сигурна съм в това.

— Ами в мазето? — предположи Емили.

Хана поклати глава.

— През деня го обикалят най-различни момчета от поддръжката — едва ли си е направила лагер там.

Спенсър сложи ръце на хълбоците си и се разходи наоколо, като огледа сградата, паркинга и пътя.

Хана беше вперила поглед в съседната сграда.

— Какво ще кажете за онова място?

Всички се обърнаха и погледнаха натам.

— „Магазинът на Джесика“? — попита Емили.

— Не, онова място преди „Джесика“. — Хана посочи групата дървета, които създаваха нещо като бариера между офис сградата и паркинга на магазина. Изведнъж Спенсър го видя: далеч от пътя, над клоните се подаваше нещо, което приличаше на покрив.

— О, господи! — ахна Ариа.

— Забелязах го онзи ден, докато разговарях с баща ми — прошепна Хана. — Но не знам какво представлява.

Момичетата тръгнаха по пътеката, скрита във високата трева. На няколко метра от тях, прикрита от дърветата, се появи сграда — порутена плевня, може би, или стара каменна къща, оставена да се разпадне. Спенсър включи фенерчето на телефона си и освети поизгнилите дъски на обшивката, счупен прозорец, пробита водосточна тръба. Земята бе обрасла с бурени, които никой не бе докосвал от години.

Хана присви очи.

— Гадост.

Момичетата се вгледаха в къщата. Тръпки полазиха гърба на Спенсър. Внезапно тя почувства, че може би това е мястото.

— Хайде — прошепна Спенсър. — Да влизаме.

32.

Момчето

Една по една, Хана и останалите се провряха през живия плет. Отблизо къщата изглеждаше още по-противно, отколкото от паркинга. Прозорците бяха затворени с гнили дъски, а верандата беше покрита с паяжини и боклуци. Ръждясалият ветропоказател във формата на петле на покрива се въртеше бавно и поскръцваше. Стените бяха обрасли с бурени и пълзящи растения, които сякаш се опитваха да погълнат къщата. Някъде отвътре се донесе сладникавата миризма на гниещ животински труп.

Хана покри носа си с ръкав.

— Как може да живее в подобно място?

— Така, както можа да убие петима души — напомни й Ариа. — Тя е луда.

Спенсър се качи по срутената стълба до входната врата. Пантите бяха толкова стари, че веднага поддадоха, скърцайки силно. Хана потрепери и покри главата си с ръка, сякаш очакваше всеки момент да избухне бомба. След няколко секунди се осмели да отвори очи. Вратата зееше широко отворена. Вътре нямаше никого. Спенсър стоеше неподвижно на прага, с изкривено от страх лице.

Емили бързо се изкачи и застана до нея. Хана я последна и всички надникнаха вътре. Беше много тъмно. Миризмата на мъртво животно, обаче, беше по-силна, почти задушаваща.

— Пфу — рече Хана и се извърна настрани.

— Отвратително. — На Спенсър й се догади. Емили вдигна яката на блузата си над носа.

Ариа извади телефона си и освети вътрешността на стаята с фенерчето му. Подът беше покрит с прах, мазилка, парчета дърво и кал. Когато освети ъгъла, нещо избяга с писък. Момичетата също изпищяха и отскочиха назад.

— Това беше просто мишка — изсъска Спенсър.

Опитвайки се да не диша, Хана пристъпи колебливо в стаята. Подът издържа тежестта й, така че тя направи още няколко крачки навътре. В следващата стая имаше стар метален умивалник и черна, трикрака печка, която сякаш бе излязла от „Хензел и Гретел“. Стар вестник лежеше до огромна дупка в стената, която може би някога е била задна врата. Хана вдигна вестника и се опита да прочете заглавията, но мастилото беше толкова избеляло, че не можа да разбере нищо.

После надникна в банята. В ъгъла се виждаше ръждясала вана, до стената бе облегната тоалетна без седалка. Виждаха се дупки на мястото, където някога се бе намирал умивалникът и голяма част от плочките бяха изкъртени. Прозорецът зееше отворен и през него навлизаше остър вятър. Хана отстъпи назад. Въздухът миришеше на мръсотия и зараза.