Смъртоносно

Петък сутринта. Денят на процеса. Хана стоеше в средата на спалнята си, оглеждайки подредените по рафтчетата предмети. Може би никога повече нямаше да ги види. Тя започна да се сбогува с всеки един от тях, точно както казваше лека нощ на всичките си плюшени играчки, когато беше малка. Сбогом, парфюмче „Диор“. Сбогом, обувчици „Лобутен“. Сбогом, пухкаво шалте и стойка за обеци. Сбогом, снимка на Али.

Тя се намръщи и я свали от ръба на огледалото; беше забравила, че е там. Погледна дразнещата усмивка на Али и подигравателните й очи. Наистина, това беше Кортни, нейната приятелка, но ако не беше тя — ако не беше онази глупава Капсула на времето и смяната на местата, и адски огромното желание на Хана да бъде популярна, нищо от това нямаше да се случи.

— Хана? — извика майка й от долния етаж. — Време е.

Голяма буца бе заседнала на гърлото на Хана, докато слизаше надолу по стълбището. Тя погледна към отражението си в голямото огледало във фоайето. Беше ли това последният път, когато облича рокля на Даян фон Фюрстенберг, когато си слага златни обеци и кожени обувки? Очите й се напълниха със сълзи, когато се наведе и прегърна миниатюрния си доберман Дот.

— Ще ми липсваш, момче — прошепна с усилие тя.

После отиде при колата, където я чакаше майка й.

— Готова ли си? — попита тя с насълзени очи.

Хана поклати глава. Разбира се, че не беше.

Госпожа Мерин потегли, без да каже нито дума, като предвидливо не пусна радиото по време на пътуването до съдебната палата, която се намираше само на няколко километра от тях, на самия връх на планината Кейл, точно до гробището и Ботаническите градини. Хана погледна надолу от стръмната скала, надвиснала над Роузууд и Холис, изпълнена с носталгия и чувство на самота. Ето го „Роузууд Дей“ и игрищата му — никога повече нямаше да може да гледа състезание по лакрос. Ето я кулата на Холис и околните сгради — никога повече нямаше да може да посети тамошните барове. Дори старата къща на Али се виждаше през дърветата. Добре де, тя изобщо нямаше да й липсва. Единственото, което й носеше, бяха горчиви спомени.

Тръпки я полазиха по гърба, щом си спомни последния път, когато бе присъствала в съдебната зала. Беше за процеса срещу Иън преди почти година и половина. Когато бяха излезли навън, Емили ги беше придърпала настрани и се беше заклела, че е зърнала лицето на Али в една лимузина. Тогава, разбира се, никой не й беше повярвал. А трябваше.

Колата спря пред входа на сградата. Както обикновено, протестиращите обикаляха с лозунгите си в кръг по тротоара. Наблизо бяха паркирани новинарските бусове. Двете веднага бяха обградени от тълпа репортери, които се взираха в Хана през прозорците.

— Госпожице Мерин! — викаха те, удряйки по стъклата. — Госпожице Мерин! Госпожице Мерин, ще отговорите ли на няколко въпроса?

— Не им обръщай внимание — каза майката на Хана.

Нищо чудно, че репортерите обградиха Хана веднага, щом слезе от колата. Те тикаха микрофоните си в лицето й и я дърпаха за ръкавите. Въпросите им бяха едни и същи — за това, че Хана е убийца и за кампанията на господин Мерин, и предсказания за отиването в Ямайка. Майката на Хана я прегърна през раменете и я поведе към вратите. Единият глезен на Хана се изкриви, когато стъпи на първото стъпало, но тя почти не го усети и продължи да върви. Всъщност не усещаше почти нищо.

Ариа, Спенсър и Емили също се опитваха да влязат вътре. След като голямата двукрила врата се затвори, виковете, крясъците и шумът на тълпата почти се изгубиха. Хана огледа мраморното фоайе. От всички страни ги обграждаха статуите на основателите на Роузууд. От балкона висяха знамето на Пенсилвания и американския флаг. Родителите на Ариа и майката на Спенсър се наредиха през металния детектор и започнаха да вадят разни неща от джобовете си. Зад тях стоеше юридическият екип, включително бащата на Спенсър и господин Годард. Хана се изненада, като видя застаналата зад ограничителното въже Кейт, облечена в синьо сако и раирани панталони. Бащата на Хана отсъстваше. Тя зачака познатото жегване на тъга, но то не се появи. Може би защото не беше изненадана.

Когато Хана се нареди на опашката пред детектора, една ръка се пъхна в нейната. Сините очи на Майк бяха пълни със сълзи.

— Знам, че се опитваш да я намериш — прошепна той. — Трябваше да ми позволиш да ти помогна.

Хана поклати глава.

— Не можех.

— Имахте ли някакъв успех?

Хана едва не се изсмя.

— Ти как мислиш?

Майк отговори, като стисна ръката й още по-силно.